пълномощията си върху града. Но сега, въпреки че нямаше желание да предаде властта, безспорно желаеше да я сподели. Нуждаеше се от хора. Час по час отговорността се превръщаше в непосилно бреме и той бе готов да прехвърли част от нея на нечий друг гръб.
И така, в четири и половина следобед в понеделник Брайс върна двата издирващи отряда в хотел Хилтоп, обади се в кабинета на губернатора и разговаря с Джек Ретлок. Споразумяха се гвардията да бъде поставена в готовност за повикване, в очакване на сигнал от Копърфилд, че всичко е чисто.
Веднага след като Брайс затвори телефона, се обади Чарли Мърсър, дежурният сержант в щаб- квартирата в Санта Майра. Имаше новини. Флетчър Кейл бе избягал докато го отвеждали в съда, за да бъде обвинен в двойно убийство.
Брайс се вбеси.
Чарли го остави да повилнее и когато Брайс поутихна, му каза:
— Има и нещо по-лошо. Убил е Джо Фримънт.
— По дяволите — възкликна Брайс. — Съобщихте ли на Мери?
— Да. Лично аз отидох.
— Как го понесе?
— Зле. Бяха женени от двадесет и шест години.
Още смърт.
Навсякъде смърт. Господи.
— Какво ще кажеш за Кейл? — попита Брайс Чарли.
— Смятаме, че е взел кола от жилищния комплекс срещу затвора. От паркинга там е била открадната кола. Веднага блокирахме всички пътища, но Кейл има час преднина.
— Отдавна е изчезнал.
— Вероятно. Ако не хванем копелето до седем вечерта, ще вдигна блокадата. Нямаме много хора — с всичко това, което продължава — и не можем да ги ангажираме с пътни блокади.
— Както сметнеш за добре — уморено отвърна Брайс. — А полицията в Сан Франциско? Нали знаеш — онази бележка, която Харълд Ордни бе оставил на огледалото?
— Това е другата причина да ти позвъня. Най-после ни се обадиха.
— Нещо интересно?
— Ами, разговаряли са със служителите в книжарниците на Ордни. Помниш ли, казах ти, че единият от магазините работи единствено с редки книги и такива, които вече не се издават. Помощник управителят на този магазин, Силия Медок, се сети за името Тимоти Флайт.
— Клиент ли е? — запита Брайс.
— Не. Автор.
— Автор? На какво?
— На една книга. Познай заглавието й.
— Как по дяволите бих могъл… Ох. Разбира се. „Древният враг“.
— Позна — възкликна Чарли Мърсър.
— Що за книга е?
— Това е най-интересното. Силия Медок казва, че май била за масови изчезвания през вековете.
За миг Брайс остана безмълвен.
— Сериозно ли говориш? Искаш да кажеш, че е имало много такива?
— Предполагам. Най-малкото да запълнят цяла книга.
— Къде? Кога? Как така никога не съм чувал за тях?
— Медок каза нещо за изчезвания при древните маи…
(Нещо в мозъка на Брайс се раздвижи. Една статия, която бе прочел в старо научно списание. Цивилизацията на маите. Изоставените градове.)
— …и колонията Роъкоук, първото английско селище в Северна Америка — завърши Чарли.
— За това съм чувал. Има го в учебниците.
— Предполагам, че повечето изчезвания са се случили преди много векове — каза Чарли.
— Господи!
— Да. Очевидно Флайт има обяснение за тези неща — каза Чарли. — Всичко е описано в книгата.
— Каква е теорията му?
— Онази жена, Медок, не знае. Не е чела книгата.
— Но Харълд Ордни трябва да я е чел. И това, което е видял, че става тук в Сноуфилд, трябва да е било същото, за което пише Флайт. Значи Ордни е изписал заглавието върху огледалото в банята.
— Така излиза.
Брайс възбудено възкликна:
— Дали полицията в Сан Франциско е получила екземпляр от тази книга?
— Не. Медок я няма. Единствената причина, поради която знае за нея е, че Ордни неотдавна продал един екземпляр — преди две-три седмици.
— Можем ли да я намерим?
— Изчерпана е. Всъщност, никога не е издавана у нас. Продадената книга е била английско издание, явно единственото досега — и в малък тираж. Рядка книга е.
— На кого я е продал Ордни? Колекционера. Знаят ли името и адреса му?
— Медок не си спомня. Тя казва, че мъжът не е постоянен клиент. Казва, че сигурно Ордни знае.
— Което не ни върши работа. Виж, Чарли, тази книга ми трябва.
— Работя по въпроса — каза Чарли. — Но може и да не ти потрябва. Ще можеш да научиш цялата история от устата на самия писател. Флайт е на път за тук от Лондон точно в този момент.
Джени бе седнала на края на централния оперативен пулт в средата на фоайето и се усмихваше на Брайс, който се бе обтегнал на стола си; беше изумена от това, което й разказа.
— Идва от Лондон? Сега? Веднага? Искаш да кажеш, че е знаел какво ще стане?
— Сигурно не — отвърна Брайс. — Вероятно щом е чул новината, е разбрал, че случаят съвпада с теорията му.
— Какъвто и да е.
— Какъвто и да е.
Тал стоеше пред пулта.
— Кога ще пристигне?
— Ще бъде в Сан Франциско малко след полунощ. Неговият американски издател е организирал пресконференция на летището. После идва право в Санта Майра.
— Американски издател ли? — попита Франк Отри. — Не ни ли каза, че неговата книга никога не е била издавана тук.
— Не е била — каза Брайс. — Явно пише нова.
— За Сноуфилд ли? — попита Джени.
— Не зная. Може би. Сигурно.
— Май не си губи времето — намръщи се Джени. — Не е изминал и ден от случилото се, а той има договор да напише книга за него.
— Иска ми се да работи дори още по-бързо. Моля се на Бога вече да е тук.
Тал се намеси:
— Струва ми се, че докторката иска да каже, че този тип Флайт може да е някой търсач на бързи пари.
— Точно така — каза Джени.
— Възможно е — съгласи се Брайс. — Но не забравяй, Ордни написа името Флайт на огледалото. Между другото, Ордни е единственият ни свидетел. А от съобщението му трябва да заключим, че случилото се много прилича на нещата, които Тимоти Флайт е описал.
— Проклятие — каза Франк. — Ако Флайт наистина има някаква информация, която може да ни помогне, трябваше да ни се обади. Не трябваше да ни кара да го чакаме.
— Да — отвърна Тал. — Всички може да сме мъртви до полунощ. Трябваше да ни се обади и да ни каже какво да правим.
