— Там е бедата — каза Брайс.
— Какво искаш да кажеш? — попита Джени.
Брайс въздъхна:
— Предполагам, че Флайт щеше да се обади, ако можеше да ни каже как да се предпазим. Да, мисля, че той знае точно с какво същество си имаме работа, но подозирам, че няма никаква идея какво да правим. Без значение колко неща може да ни каже, подозирам, че не е в състояние да ни каже най-важното — как да си спасим задниците.
Джени и Брайс пиеха кафе на оперативния пулт. Разговаряха за откритото по време на днешното претърсване, опитваха се да разберат смисъла на безсмислените на вид неща: подигравателното разпъване на свещеника; куршумите по пода на кухнята в къщата на Шефилд; телата в заключените коли…
Лайза седеше наблизо. Вниманието й изцяло бе погълнато от списание с кръстословици, което бе взела отнякъде по време на претърсването. Изведнъж вдигна поглед и каза:
— Зная защо бижутата бяха струпани в двете мивки.
Джени и Брайс я погледнаха в очакване.
— Първо — каза момичето, накланяйки се напред от стола си, — трябва да приемете, че всички изчезнали хора наистина са мъртви. Така е. Мъртви са. Няма съмнение.
— Имаме известни съмнения, скъпа — отвърна Джени.
— Те са мъртви — тихо промълви Лайза. — Зная го. И ти го знаеш. — Живите й зелени очи бяха трескави. — То ги е отнесло и ги е изяло.
Джени си припомни реакцията на Лайза миналата вечер, в полицейския участък, след като Брайс им разказа как е чул писъците по телефона, когато то контролираше линията. Лайза бе казала: „Може да е изплело паяжина някъде на тъмно, в мазе или пещера, може би е омотало липсващите хора в паяжината си, направило ги е на живи пашкули. Може би ги пази докато огладнее отново.“
Миналата вечер всички се бяха вторачили в момичето, искаше им се да се изсмеят, но разбираха, че в налудничавата й мисъл може би има частица истина. Не непременно паяжина, какавиди или огромен паяк. Но нещо. Никой не искаше да си признае, но тази възможност съществуваше. Непознатото. Непознатото нещо. Непознатото нещо, което яде хора.
Сега Лайза се върна на същата тема.
— Изяло ги е.
— Но как може да се обяснят бижутата? — попита Брайс.
— Значи — каза Лайза, — след като е изяло хората, може би то… може би то е изплюло бижутата… както ние изплюваме костилките на черешите.
Доктор Сара Ямагучи влезе в хотел Хилтоп, спря да отговори на въпроса на един от постовите на главния вход и продължи през фоайето към Джени и Брайс. Все още беше с предпазния костюм, но без шлема, кислородната бутилка и обемистия регенерационен блок на кръста. Носеше някакви сгънати дрехи и дебела папка със зелени листа.
Джени и Брайс станаха да я посрещнат. Джени попита:
— Докторе, карантината отменена ли е вече?
— Вече? Чувствам се сякаш съм в костюма от години. — Гласът на доктор Ямагучи бе различен от този през разговарящото устройство на костюма. Беше нежен и приятен. Гласът й бе дори по-крехък от самата нея. — Доволна съм да дишам истински въздух.
— Вие се занимавате с отглеждане на бактериални култури, нали? — попита Джени.
— В началото съм.
— Така…, но не са ли нужни двадесет и четири до четиридесет и осем часа за получаването на резултатите?
— Да. Но решихме, че няма смисъл да чакаме посевките. Няма да отглеждаме никакви бактерии върху тях — нито доброкачествени бактерии, нито други.
Нито доброкачествени бактерии, нито други. Това странно заявление възбуди любопитството на Джени, но преди да успее да зададе въпрос, генетичката рече:
— Освен това Меди ни каза, че няма опасност.
— Меди?
— Краткото название на Меданапрес — отвърна доктор Ямагучи. — Което е съкращение от Система за медицински анализи и пресмятания. Нашият компютър. След като Меди погълна цялата информация от тестовете и аутопсиите, тя ни даде вероятността причината да е биологична. Меди казва, че вероятността да е замесен биологичен агент е нулева.
— И ти толкова вярваш на компютърния анализ, че дишаш истински въздух — каза Брайс, явно учуден.
— В повече от осемстотин пробни теста Меди никога не е грешила.
— Но това не е пробен тест — каза Джени.
— Да. Но след всичко, което открихме при аутопсиите и при патологичните тестове… — Генетичката сви рамене и подаде купчината зелени листа на Джени. — Ето. Тук са всичките резултати. Генерал Копърфилд смята, че ще искаш да ги видиш. Ако имаш въпроси, ще ти обясня. Междувременно всички мъже са в лабораторията и сменят предпазните костюми, и аз горя от желание да сторя същото. Наистина горя от желание. — Тя се усмихна и зачеса врата си. Пръстите в ръкавици оставяха леки червени следи по гладката й като порцелан кожа. — Има ли възможност да се измия?
Джени каза:
— Имаме сапун, кърпи и леген в ъгъла на кухнята. Не е много уединено, но е по-добре, отколкото да си сам.
Доктор Ямагучи кимна.
— Разбирам. Как да стигна до мястото за миене?
Лайза скочи от стола си, захвърляйки настрани списанието с кръстословиците.
— Ще ти покажа. Ще се погрижа мъжете, които работят в кухнята, да не гледат и да стоят с гръб към тебе.
Бледозелените листа представляваха компютърни разпечатки, нарязани на тридесетсантиметрови страници, номерирани и захванати заедно в левия горен ъгъл с пластмасов кламер.
Джени прелисти първата част на доклада, която бе компютърен запис на бележките на Сет Голдстейн от аутопсиите, а Брайс надничаше през рамото й. Голдстейн бе забелязал признаци на задушаване, както и дори по-очевидни следи от остра алергична реакция от неидентифицирано вещество, но не бе успял да определи причината за смъртта.
После вниманието на Джени бе привлечено към един от първите патологични тестове. Това бе изследване с микроскоп на чисти бактерии в дълга серия от проби с висящи капки, заразени с тъкан и течност от тялото на Гари Уечлъс; за идентифициране на дори най-малките микроорганизми бе използвано осветяване по метода на тъмното поле. Бяха търсили виреещи в мъртвеца бактерии. Резултатите бяха изумителни.
ПРОБИ С ВИСЯЩИ КАПКИ
АВТОСКАНИРАНЕ — МЕДАНАПРЕС
ОЧНА ПРОВЕРКА — БЕТЪНБИ
ЧЕСТОТА НА ОЧНА ПРОВЕРКА — 20% ОТ ОБРАЗЦИТЕ
ПЕЧАТ
ПРОБА 1
ЕШЕРИХИЯ ГЕНУС
НАЛИЧНИ ФОРМИ: НЯМА
ЗАБЕЛЕЖКА: АНОРМАЛНИ ДАННИ.
ЗАБЕЛЕЖКА: НЕВЪЗМОЖЕН ВАРИАНТ — НЯМА ЖИВИ Е.
