— Не. Това е… друго нещо.
— Какво?
Сара не отговори веднага. Гледаше намръщено в кафето си. Накрая проговори:
— Кожата и тъканта под нея и при двата трупа ясно показват, че посиняването е причинено от натиск от външен източник; това са класически контузии. С други думи, натъртването не е свързано с издуването и не е отделна алергична реакция спрямо консерванта. Изглежда като че нещо е удряло жертвите. Силно. Многократно. Което е пълна лудост. Защото, за да се причини такова посиняване, трябва да има поне счупване на кост, една фрактура някъде по тялото. И още едно смахнато нещо: степента на посиняване е еднаква по цялото тяло. Тъканта е повредена абсолютно еднакво по слабините, по ръцете, по гърдите, навсякъде. Което е невъзможно.
— Защо? — попита Брайс.
Отговори му Джени:
— Ако биеш някого с тежък предмет, някои части на тялото ще се насинят по-силно от други. Не е възможно всеки удар да е точно толкова силен и точно под същия ъгъл като останалите, което би трябвало да се направи, за да се причинят такива контузии по тези тела.
— Освен това — каза Сара Ямагучи, — те са посинели дори на места, където е невъзможно. Под мишниците. Между задните бузи. И по стъпалата! Дори тогава, както при госпожа Оксли, когато са били обути.
— Очевидно — каза Джени — натискът върху тъканите, който е предизвикал посиняването, не е резултат от удари по тялото.
— А от какво? — попита Брайс.
— Нямам представа.
— И са умирали бързо — напомни Лайза на всички.
Сара се облегна на стола, люлеейки се на задните му крака, и погледна отново през прозореца. Нагоре към хълма. Към лабораториите. Брайс каза:
— Доктор Ямагучи, какво е вашето мнение? Не като специалист, а лично, неофициално, какво мислите, че става тук? Някакви хипотези?
Тя се обърна към него, поклати глава. Черната й коса се разпиля, лъчите на късното следобедно слънце заиграха по нея, образувайки вълнички от червено, зелено и синьо, като краткотрайните извиващи се дъги, каквито създава светлината, когато трепти по тъмната повърхност на петрола.
— Не. Нямам хипотези, за съжаление. Никакви определени идеи. Само това…
— Какво?
— Ами… сега вярвам, че Айли и Аркхъм са постъпили умно, като дойдоха.
Джени се отнасяше все така скептично към връзката с извънземни, но Лайза продължаваше да проявява интерес и попита:
— Наистина ли мислиш, че то е от друг свят?
— Има и други възможности — отвърна Сара, — но в момента е трудно да се разбере какви са те. — Тя погледна часовника си и разтревожено се размърда: — Защо се бавят толкова? — После отново насочи вниманието си към прозореца.
Навън дърветата бяха неподвижни.
Брезентовите навеси на магазините висяха неподвижно.
Градът бе като мъртъв.
— Ти каза, че събличали предпазните костюми.
Сара отвърна:
— Да, но това не отнема много време.
— Ако имаше някакви неприятности, щяхме да чуем стрелба. Или експлозии — каза Джени. — Онези огнени бомби.
— Трябваше да са тук поне преди пет… може би преди десет минути — заяви генетичката. — А все още няма и следа от тях.
Джени си спомни как невероятно безшумно бе отнесло то Джейк Джонсън.
Брайс се замисли, после отблъсна назад стола си.
— Предполагам, че няма да навреди да взема няколко души и да погледнем.
Сара Ямагучи се извърна. Предните крака на стола силно се удариха в пода, издавайки остър звук.
— Нещо не е наред — каза тя.
— Не, не е. Сигурно не е — отвърна Брайс.
— И ти го чувстваш — каза Сара. — Господи.
— Не се притеснявай — каза спокойно Брайс.
Обаче очите му не бяха спокойни като гласа му. През последните двадесет и няколко часа Джени се бе научила да разбира доста добре тези присвити очи. Сега те изразяваха напрежение и студен ужас.
— Рано е да се тревожиш — каза той.
Но всички разбраха.
Не искаха да повярват, но знаеха. Ужасът започваше отново.
Брайс избра Тал, Франк и Горди да го придружат до лабораторията.
Джени каза:
— И аз ще дойда.
На Брайс не му се искаше тя да идва. Страхуваше се за нея повече, отколкото за Лайза, за хората си и дори за самия себе си.
Между тях бе възникнала неочаквана и необичайна връзка. Чувстваше се добре с нея и беше сигурен, че и тя се чувства така с него. Не искаше да я загуби.
Така че отвърна:
— Предпочитам да не идваш.
— Аз съм доктор — каза Джени така, сякаш това беше не само призвание, а и броня, която ще я защити от всякакво зло.
— Тук имаме истинска крепост — каза шерифът. — Тук е по-безопасно.
— Никъде не е безопасно.
— Не казах безопасно. Казах по-безопасно.
— Може да се нуждаят от лекарска помощ.
— Ако са ги нападнали, те са или мъртви, или изчезнали. Не открихме никой, който да е само ранен, нали?
— Винаги съществува шанс. — Джени се обърна към Лайза: — Дай ми докторската чанта, скъпа.
Момичето побягна към импровизирания лазарет.
— Тя остава тук — каза Брайс.
— Не — възкликна Джени. — Идва с мен.
Изваден от търпение, Брайс каза:
— Виж, Джени, ситуацията всъщност е военна. Мога да ти заповядам да останеш тук.
— И как ще приведеш заповедта в сила? С оръжие ли? — попита тя, но не враждебно.
Лайза се върна с черната кожена чанта. Застанала до предната врата на хотела, Сара Ямагучи викна на Брайс:
— Побързайте. Моля ви, побързайте.
Ако то бе нападнало полевата лаборатория, вероятно нямаше смисъл да се бърза.
Гледайки Джени, Брайс си помисли: „Не мога да те предпазя, докторе. Не виждаш ли? Остани тук, където прозорците са залостени и вратите се пазят. Не се осланяй на мен да те предпазя, защото сигурно ще се проваля, по дяволите. Както се провалих с Елън… и Тими.“
— Да тръгваме — каза Джени.
Болезнено осъзнавайки безпомощността си, Брайс ги изведе от хотела и тръгнаха по улицата към близкия ъгъл, зад който то може би ги чакаше. Тал крачеше отпред до Брайс. Франк и Горди вървяха отзад. Лайза, Сара Ямагучи и Джени бяха по средата.
Топлият ден бе започнал да захладнява.
В долината под Сноуфилд започваше да се образува мъгла.
