Трите момчета — двама от тях куцаха — стигнаха до колата си, паркирана на около една пресечка оттук. Беше черна на цвят. Потеглиха със свирене на гумите, като оставиха зад себе си облаци от син дим.
Хедър беше по-объркана от ирационалния смисъл на графитите, отколкото от схватката с тримата драскачи. Джак нямаше никаква вина. Той беше изпълнявал задълженията си. Как можеше да отнеме автомат от психопат-убиец, без да използва оръжие? Тя имаше чувството, че цивилизацията потъва в море от безумна ненавист.
Ансън Оливър беше маниакът с микроузито, обещаващ млад режисьор с три филма, направени през последните четири години. Никак не беше странно, че филмите му бяха изпълнени с гняв и разказваха за гневни хора. След престрелката Хедър беше изгледала и трите филма. Оливър отлично използваше ракурсите на камерата и имаше силно въздействащ повествователен стил. Някои от сцените бяха зашеметяващи. Може би беше гений и дори щеше да спечели „Оскар“ и други престижни награди. Но в творчеството му присъстваше тревожна морална арогантност, самодоволство и изнудвачество, които впоследствие се изясни, че са били предвестниците на едни много по-сериозни психични проблеми, допълнително задълбочени от употребата на твърди големи количества наркотици.
Искаше й се Тоби да не знае, че на баща му е било лепнато клеймото „убиец“. Е, той го беше виждал изписано и преди. Беше го чувал и в училище и два пъти се беше сбивал заради това. Беше дребен, но имаше кураж. Макар че беше надвит и в двете сбивания, той без съмнение нямаше да се поколебае, ако му се наложеше отново да влезе в схватка.
Като го закара сутринта на училище, тя ще заличи надписите. Както и преди някои от съседите щяха да й помогнат. Бяха необходими няколко минавания с четката, защото къщата им беше боядисана в бледожълто.
Така или иначе, козметичният ремонт щеше да е само временен, тъй като веществото от спрея имаше химическа съставка, която разяждаше боята на къщата. След няколко седмици всеки от грозните символи се появяваше отново като дух, който пише по листа на медиум по време на сеанс. Дух, който пише послания от затворените в Ада души.
Ядът й постепенно се уталожи. Тя нямаше достатъчно енергия, за да го поддържа непрекъснато. Последните няколко месеца направо я бяха съсипали. Беше много уморена и толкова изтощена.
Куцукайки, тя влезе в къщата от задната врата на гаража и я заключи след себе си. Заключи също преходната врата между гаража и кухнята и отново активира кода на алармата.
Не съвсем. Такава просто не съществуваше.
Качи се по стълбите, за да провери как е Тоби. Той продължаваше да спи.
Застанала на вратата на спалнята на сина си, тя слушаше сладкото му хъркане и разбра защо бащата и майката на Ансън Оливър отказваха да приемат, че синът им е бил масов убиец. Той беше тяхното дете, тяхното малко момче, техният прекрасен млад син, олицетворение на най-добрите им качества, повод за гордост и надежда. Тя им съчувстваше, съжаляваше ги, молеше се никога да не преживее болка като тяхната, но в същото време искаше да млъкнат и да се разкарат.
Родителите на Оливър провеждаха активна медийна кампания, с която описваха техния син като порядъчен и талантлив младеж, неспособен на това, което казваха, че е направил. Те твърдяха, че узито, намерено на местопрестъплението, не било негово. Нямаше никакви документи, доказващи, че той е купил или регистрирал подобно оръжие. Но автоматичният картечен пистолет „Микроузи“ беше забранен от закона и Оливър със сигурност беше платил в брой за него на черния пазар. В липсата на писмени доказателства за покупката и регистрацията нямаше нищо мистериозно.
Хедър излезе от стаята на Тоби и се върна в своята. Седна на ръба на леглото и включи лампата.
Остави револвера и се зае да изучава съдържанието на трите портфейла. От шофьорските им книжки разбра, че едното от момчетата е на шестнайсет години, а останалите две — на по седемнайсет. Те наистина живееха в Бевърли Хилс.
В един от портфейлите сред снимките на симпатична блондинка на гимназиална възраст заедно с ирландски сетер Хедър откри кръгла лепенка с диаметър пет сантиметра. Тя я погледна за миг втренчено. След това я извади от портфейла и я разгледа по-подробно. Беше от онези, които продаваха в музикалните магазини, книжарниците и пазарите. С тях хлапетата си украсяваха училищните тетрадки и безброй други неща. Тази лепенка беше блестяща, черна, с изписани от сребърно фолио букви:
Някой вече правеше бизнес от неговата смърт. Извратено. Извратено и странно. Но това, което най- много ядоса Хедър, беше, че очевидно подобен род предмети възвеличаваха Ансън Оливър като легендарна фигура и може би дори като мъченик. Сигурно трябваше да го очаква. Родителите на Оливър не бяха единствените, които старателно изглаждаха имиджа му след престрелката.
Годеницата на режисьора, бременна с неговото дете, твърдеше, че е престанал да използва наркотици. Беше арестуван два пъти за шофиране под въздействие на наркотици, но въпреки това тези отклонения от пиедестала се определяха като нещо от миналото. Годеницата му беше актриса. Не беше красавица, но с демонстрираща уязвимост външност, която беше предпочитана от телевизионните новинарски предавания. Големите й очи изглеждаха така, сякаш от тях всеки момент щяха да потекат сълзи.
Различни партньори на режисьора от филмовата общност бяха поръчали реклами на цяла страница в „Холивуд Рипортър“ и „Дейли Варайъти“, в които изказваха съжаление за загубата на такъв творчески талант като Оливър. Намекваха, че неговите противоречиви филми разгневили мнозина от властимащите, и стигаха до извода, че той е живял и умрял за изкуството.
Те твърдяха, че узитата са му били сложени в ръцете, също както кокаина и РСР. Тъй като всички хора, оказали се по това време близо до бензиностанцията на Аркадян, се бяха изпокрили при започването на стрелбата, никой освен умрелите — и Джак — не беше видял Ансън Оливър с оръжие в ръцете. Госпожа Аркадян изобщо не беше видяла как изглежда въоръженият психопат, докато се беше крила в канцеларията. При излизане от сградата заедно с Джак тя беше буквално сляпа, тъй като димът и саждите бяха замъглили контактните й лещи.
Два дена след стрелбата Хедър беше принудена да смени домашния телефонен номер с нов, който не фигурираше в указателите, защото почитателите на Ансън Оливър й се обаждаха по всяко време на денонощието. Много от тях отправяха обвинения за зловещи заговори, в които Джак според тях изпълняваше ролята на наемен убиец.
Всичко това беше лудост.
Онзи беше само режисьор, за Бога, не президент на Съединените щати. Политиците, корпоративните шефове, военните ръководители и полицейските служители не треперят от страх и не биха организирали убийството на някакъв си там холивудски режисьор само защото той е щял да ги подреди във филма си. По дяволите, ако те наистина бяха толкова чувствителни, режисьорите щяха да се броят на пръсти.
И наистина ли тези хора вярваха, че Джак е застрелял партньора си и трима други граждани при бензиностанцията, после е стрелял три пъти по себе си, и всичко това посред бял ден, когато е можело да има свидетели, рискувал е живота си и се е подложил на невероятна болка, а сега страда в рехабилитационния център, само за да изглежда неговата версия за смъртта на Ансън Оливър по- правдоподобна?
Отговорът беше, че те наистина вярваха в подобни безсмислици.
Тя намери доказателство за това пак в същия портфейл. Друга лепенка, също кръг с петсантиметров диаметър. Черен фон, червени букви, три имена, написани едно под друго:
ОСУАЛД, ЧАПМАН, МАКГАРВИ?
Хедър беше отвратена. Да сравниш един нещастен филмов режисьор, който беше направил три слаби филма, с Джон Кенеди (жертвата на Осуалд) или дори с Джон Ленън (жертвата на Марк Дейвид Чапман) беше отвратително. Но да свържеш Джак с двама печално прославили се убийци, граничеше с безчовечност.
