изпълняваше някакво друго подобно движение от хигиенично естество.
В пет и трийсет Едуардо влезе, за да си приготви вечерята, като взе със себе си празната бутилка от бира, камерата и пушката.
Затвори и заключи предната врата.
През овалното стъклено прозорче видя, че миещата мечка продължава да стои на поста си.
Седнал на кухненската маса, Едуардо с апетит поглъщаше ранната си вечеря от ригатони и пикантна наденица с дебели филии намазан с масло италиански хляб. Беше поставил жълтия бележник до чинията и докато се хранеше, пишеше за събитията от този следобед.
Почти беше привършил с разказа си, когато ясно доловим звук привлече вниманието му. Погледна над електрическата фурна, а после и през двата прозореца.
Когато се обърна, забеляза, че миещата мечка е зад него. Беше клекнала на задните си лапи и отново се беше вторачила в него.
Едуардо веднага стана от стола.
Явно животното беше влязло в помещението през коридора. Обаче беше загадка как се бе оказало вътре в къщата.
Тракането, което беше чул, идваше от ноктите му, с които то драскаше по дъбовия под. Ноктите отново изтропаха по дървото, но то не помръдна.
Едуардо забеляза, че миещата мечка е обхваната от треска. Отначало си помисли, че животното се страхува от интериора на къщата, защото чувства заплаха и тревога.
Той отстъпи две крачки назад и му даде път.
Миещата мечка издаде слаб звук, който не приличаше нито на заплаха, нито на израз на страх, а no- скоро на оплакване. Животното изпитваше болка, беше наранено или болно.
Първата мисъл на Едуардо беше: бяс.
Пистолетът му лежеше на масата. Взе го, макар че не му се искаше да убива миещата мечка в дома си.
Тогава забеляза, че очите на бозайника гледат някак странно и неестествено и че козината около тях е влажна от сълзи. Малките лапи замолиха във въздуха, черно-бялата опашка се мяташе по дъбовия под. Животното се строполи и се претърколи на една страна. То трепереше конвулсивно, докато се бореше за всяка глътка въздух. Изведнъж от ноздрите и ушите му бликна кръв. След още един последен спазъм, от който ноктите му отново затропаха по пода, то остана да лежи тихо и неподвижно.
Беше мъртво.
— Мили Боже — пророни Едуардо и с трепереща длан избърса потта от челото си.
Мъртвата миеща мечка не беше едра като другите две, които беше видял отвън. А и не мислеше, че смъртта я е смалила. Беше сигурен, че това е трети екземпляр, може би по-млад от останалите два. Или може би те бяха мъжки, а тази тук — женска. Спомни си, че беше оставил вратата на кухнята отворена, когато излезе и обиколи къщата, за да види дали отпред и отзад стоят две животни. Мрежестата врата беше затворена. Но тя беше лека, направена само от тънка чамова рамка и мрежа. Миещата мечка можеше да направи достатъчно голяма дупка, за да промуши първо главата си, а накрая и цялото си тяло. После можеше да се е прокрадвала в къщата, преди той да се върне да затвори вътрешната врата.
Къде се беше крила в къщата, когато той беше прекарал късния следобед в люлеещия се стол? Какво беше замислила, докато той приготвяше вечерята?
Отиде при прозореца над мивката. Тъй като беше вечерял по-рано и тъй като през лятото слънцето залязваше по-късно, той ясно видя маскирания наблюдател. Стоеше в задния двор и непоколебимо гледаше към къщата.
Едуардо внимателно пристъпи край нещастното създание на пода и излезе навън, за да провери дали другият бозайник е на мястото си. Животното сега не беше на предния двор, където го беше оставил, а на верандата, на половин-един метър от вратата. Лежеше на едната си страна, от ушите и ноздрите му обилно течеше кръв, а широко отворените очи бяха изцъклени. Едуардо погледна към долната част на поляната. Залязващото слънце, увиснало над планинските върхове на запад, хвърляше оранжеви лъчи между стволовете на дърветата в долната гора, но колкото и да се опитваше, не можеше да прогони упоритите сенки.
Когато се върна в кухнята и отново погледна през прозореца, животното от задния двор бясно тичаше в кръг. Щом излезе на верандата, той го чу да пищи от болка. След броени секунди миещата мечка падна и се претърколи. Тялото й потрепери известно време, след което остана безжизнено.
Едуардо погледна към горите, граничещи с къщата от Камък, в която беше живял, докато беше част от прислугата. Тъмнината сред онези дървета беше по-дълбока, отколкото в долната гора, тъй като залязващото на запад слънце осветяваше само най-високите стволове, докато бавно се спускаше зад Скалистите планини.
В гората имаше нещо.
Едуардо не мислеше, че странното поведение на миещите мечки и тяхната смърт са резултат от бяс или от каквато и да било друга болест. Нещо ги… контролираше. Може би средствата, с които този контрол беше упражнен, се бяха оказали твърде изтощителни за животните и в крайна сметка бяха довели до внезапната им смърт.
Или може би съществото в гората нарочно ги беше убило, за да покаже силата на своята власт, да впечатли Едуардо със своята мощ, да му намекне, че ще е също толкова лесно да го погуби, колкото и миещите мечки.
Усети, че е следен — и не само през очите на животните.
Голите върхове на високите планини светеха като гранитеносива приливна вълна. Оранжевото слънце бавно се потапяше в това каменно море.
Над горските дървета постепенно се спускаше непрогледна тъмнина, но според Едуардо дори и най- дълбокият мрак не можеше да се сравни с чернотата в сърцето на наблюдателя от гората. Ако изобщо той имаше сърце.
Макар и да беше убеден, че болестта няма никаква роля в поведението и смъртта на миещите мечки, Едуардо не можеше да бъде сигурен в диагнозата и затова взе предпазни мерки. Той си сложи маска на лицето и гумени ръкавици на ръцете. Не докосна труповете, а използва лопата с къса дръжка. С нейна помощ сложи труповете в големи найлонови чували за боклук. Завърза всеки от чувалите и ги сложи в багажника на джипа, паркиран в гаража. След като изми с маркуч малките петна от кръв на предната веранда, той използва няколко памучни парцала, за да почисти кухнята с дезинфекциращ препарат. Накрая изхвърли парцалите в кофата за боклук, свали ръкавиците и също ги метна там. Остави кофата на задната веранда, за да се заеме с нея по-късно.
Сложи едрокалибрената пушка-помпа и 22-калибровия пистолет в черокито. Взе видеокамерата, защото не знаеше кога ще му потрябва. Освен това касетата в камерата съдържаше записа на миещите мечки и той не искаше да изчезне като първия път, когато беше снимал сияещите дървета и черния отвор. Поради същата причина взе със себе си жълтия бележник, който беше наполовина изписан с неговите разкази за последните събития.
Когато се приготви да отпътува за Игълс Руст, залезът беше сменен от нощта. Не му се искаше да мисли как ще се връща в тъмната къща, макар че преди това никога не го беше плашило. Остави включени лампите в кухнята и коридора на първия етаж. След известен размисъл включи лампите в хола и кабинета.
Вече изкарал черокито от гаража, заключи, но умът му беше прекалено зает с мисли за тъмната къща. Върна се, за да запали още две лампи в коридора на втория етаж. Когато се качи в джипа и потегли към селския път на юг, всеки от прозорците и на двата етажа на къщата светеше.
Обширното пространство на Монтана сега му се струваше по-празно и пусто от всякога. Километър след километър, от едната му страна се издигаха тъмни хълмове, а от другата безкрайни равнини. Малкото едва забележими светлинки в далечината сякаш изобщо не помръдваха. Те изглеждаха отплували навътре в морето като светлини на кораби, които неумолимо плаваха от един хоризонт към друг.
Въпреки че луната още не беше изгряла, той не мислеше, че нейният блясък ще направи нощта по- светла или по-гостоприемна. Чувството за изолация и отчуждение, което го тревожеше, се дължеше no- скоро на неговия вътрешен пейзаж, отколкото на този на Монтана.
