преди известно време бяха светили — в подножието на поляната.
Горите и полята бяха обитавани от много диви животни. Честата поява на катерици, зайци, лисици, опосуми, елени и други представители на фауната беше част от чара на идиличния провинциален живот като този.
Миещите мечки може би бяха най-смелите и най-интересните от всички твари в района. Те бяха много интелигентни и в същото време едни от най-симпатичните диви животни. Въпреки това интелигентността и агресивността им ги правеха по-скоро бедствие за гората и хората. Сръчността на техните наподобяващи човешки ръце лапи само правеше вредата от тях по-голяма. В дните, в които конете бяха държани в конюшнята, преди да умре Стенли Куотърмас, миещите мечки — макар и месоядни животни — постоянно нападаха ябълките и другите конски провизии. И сега кофите за боклук трябваше да имат здраво затварящи се капаци. От време на време тези маскирани бандити продължаваха да извършват набези на контейнерите. Все едно, че седяха в бърлогите си и умуваха няколко седмици, след което излизаха, за да изпробват новата тактика.
Екземплярът в двора беше възрастен, добре охранен, с лъскава козина, която беше по-тънка от зимната. Той седеше на задните си лапи, предните бяха свити пред гърдите му. Държеше високо главата си и гледаше Едуардо. Въпреки че енотите бяха общителни и обикновено обикаляха на двойки и групи, нито в двора, нито по поляната се виждаха други негови побратими.
Тези животни също така бяха нощни. Рядко можеха да се видят през деня.
Тъй като в конюшнята нямаше никакви коне, а кофите за боклук бяха здраво затворени, Едуардо беше спрял отдавна да преследва миещите мечки — освен, ако не се качваха на покрива през нощта. Когато се заемеха с буйната си игра или се впуснеха да преследват мишка, тези животни можеха да направят всякакво спане в къщата невъзможно.
Той се приближи към стъпалата на верандата, като реши да се възползва от рядката възможност да огледа създанието отблизо и на дневна светлина.
Енотът го проследи с поглед.
Природата беше проклела тези калпазани, като им беше дала изключително красива козина. Така те се оказваха ценни за човека, който в нарцистичните си пориви непрекъснато се стремеше да търси нови начини да се труфи. Този имаше особено пухкава опашка, лъскава и великолепна, очертана с черни пръстени.
„Какво правиш тук, навън, в такъв слънчев ден?“ — попита Едуардо.
Антрацитночерните очи на животното го гледаха с любопитство.
„Сигурно имаш криза на самоличността. Мислиш си, че си катерица или нещо подобно.“
С нервни движения на лапите миещата мечка си ми лицето в продължение на може би половин минута, после отново застина и продължи да гледа съсредоточено Едуардо.
Дивите животни — дори и много агресивните като енотите рядко осъществяваха пряк зрителен контакт като този приятел. Те обикновено следяха скрити хората, с периферното си зрение или с бегли погледи. Някои казваха, че тяхното нежелание да те погледнат директно за повече от няколко секунди е признание за човешкото надмощие. Това беше животинският начин да се демонстрира смирение, както поданикът правеше пред краля. Други казваха, че животните — невинни божии създания — виждаха в очите на човека грях и се срамуваха за хората. Едуардо имаше своя теория: животните познаваха, че хората са най- свирепите и безмилостни зверове на Земята, жестоки и непредсказуеми, и избягваха пряк зрителен контакт от страх и благоразумие.
Тази миеща мечка обаче, явно не изпитваше какъвто и да било страх и не демонстрираше никакво смирение пред човека.
„Или поне не пред този жалък старец, а?“
Енотът просто продължаваше да го гледа.
Накрая Едуардо не можа да устои на жаждата и влезе в къщата за още бира. Пантите изскърцаха, когато той отвори вратата с мрежата. Беше я сложил само за сезона преди две седмици. Вратата отново изскърца, когато я затвори.
Очакваше странният звук да уплаши бозайника и той да побегне, но когато погледна през мрежата, миещата мечка се беше приближила на около половин метър до стъпалата на верандата и по-близо до вратата, като не го изпускаше от очи.
„Смешен малък натрапник“ — каза си Едуардо.
Той отиде в кухнята в края на коридора и първо погледна към часовника над фурната, тъй като не носеше своя. Беше два и двайсет.
Усещаше приятно къркорене в стомаха, което щеше да продължи чак до вечерта. Ала той не искаше да нарушава драстично режима си. Реши да вечеря един час по-рано, в шест вместо в седем. После можеше да почете книга и да заспи по-рано.
Това чакане нещо да се случи му се отразяваше на нервите.
Взе нова „Корона“ от хладилника. Капачката на бутилката се отваряше лесно, но той имаше артрит. Отварачката беше на дъската за рязане, до мивката.
Когато отвори бирата, случайно погледна през прозореца и видя миещата мечка в задния двор. Беше на три-четири метра от задната веранда. Отново беше застанала на задните си лапи, с предните към гърдите и с високо вдигната глава. Тъй като дворът се изкачваше към западните гори, от своята позиция животното имаше възможност да гледа над перилата на верандата направо в кухненския прозорец.
Гледаше него.
Едуардо отиде при задната врата, отключи я и я отвори.
Миещата мечка се премести от предишното си място на ново, от което можеше да продължи да го следи.
Той отвори мрежестата врата, която издаде същия скърцащ звук като предната преди малко. Отиде на верандата, поколеба се, след което слезе по стълбите и се оказа на двора.
Тъмните очи на животното блестяха.
Когато Едуардо скъси наполовина разстоянието, миещата мечка се обърна и избяга нагоре по склона. Там спря и се обърна да го наблюдава отново, приседнала на задни лапи и вторачена като преди.
До този момент си мислеше, че това е същата миеща мечка, която го беше наблюдавала от предния двор. Изведнъж си помисли дали не е съвсем друг звяр.
Бързо заобиколи северната част на къщата, като направи достатъчно широк кръг, за да държи под око животното. Стигна до мястото, доста на север от къщата, от което виждаше и предния, и задния двор — и двамата стражи с раирани опашки.
И двамата го гледаха.
Той продължи към енота пред къщата.
Когато приближи, животното му обърна опашка и затича по двора. Спря на определено място, което смяташе за безопасно, седна и отново го загледа.
„Мътните да ме вземат“ — каза си старецът.
Върна се на предната веранда и отново седна в люлеещия се стол.
Чакането беше към края си. След пет седмици нещата започваха да се случват.
Той се сети, че е оставил отворената си бира до кухненската мивка. Влезе да си я вземе, защото сега повече от когато и да било имаше нужда от нея.
Беше оставил задната врата отворена, когато излезе навън. Заключи я, взе си бирата, застана за миг на прозореца да погледа миещата мечка от задния двор и се върна на предната веранда.
Първото животно се беше преместило от края на поляната и сега отново стоеше само на три метра от верандата.
Едуардо взе видеокамерата и в продължение на няколко минути снима миещата мечка. Не беше кой знае колко сензационен факт, с който да убеди скептиците, че проход от отвъдното се е отворил в ранните часове на трети май. Ала не по-малко необичайно беше нощно животно да седи толкова дълго на дневна светлина и да гледа спокойно записващия с видеокамерата. Това можеше да се окаже първото от доказателствата.
Като свърши да снима, той седна на стола, отпи от бирата и се загледа в бозайника, който също беше вперил поглед в него. Зачака да види какво ще се случи по-нататък. От време на време опашатият наблюдател поглаждаше мустаците си, прокарваше лапа по муцуната си, почесваше се зад ушите или
