ОСУАЛД, ЧАПМАН, МАКГАРВИ?
Първата й мисъл беше на сутринта да се обади на адвоката си, да открие кой произвежда тези боклуци и да му предяви съдебен иска за последния грош, който притежава. Докато се взираше в омразната лепенка обаче, тя беше обзета от пораженческото чувство, че авторът на тези пошлости се е предпазил чрез употребата на въпросителния знак.
ОСУАЛД, ЧАПМАН, МАКГАРВИ?
Предположението не беше равнозначно на обвинението. А въпросителната го правеше предположение и сигурно защитаваше от съдебна отговорност за клевета или обида.
Изведнъж у нея се появи достатъчно енергия, която да потисне яда й. Събра портфейлите и лепенките и ги хвърли в най-долното чекмедже на нощното шкафче. После блъсна чекмеджето, за да го затвори. Надяваше се да не е събудила Тоби.
Времената бяха такива, че повечето хора no-скоро биха приели абсурдна теория за конспирация, отколкото да си направят труда да потърсят истинските факти и да стигнат сами до простата истина. Сякаш бяха объркали реалния живот с художествената измислица. С настървение жадуваха за византийски заговори и кабалистични конспирации на маниакални злодеи, излезли от романите на Робърт Лъдлъм. Но действителността беше много по-малко драматична и много по-прозаична. Сигурно това беше техният начин да се опитат да въведат ред и да намерят смисъл във високотехнологичния свят, в който високите темпове на обществените и технологичните промени ги плашеха и от тях им се завиваше свят.
Техен начин или не, това беше плод на извратени и болни мисли.
Говорейки за болни, тя самата беше наранила две от онези момчета. Нищо, че си го заслужаваха. Сега, когато се беше поохладила, тя почувства… не, не точно желание за разкаяние, защото те си го бяха заслужили… но тъга и съжаление, че беше необходимо да прибягва до подобни мерки. Почувства се омърсена. Ентусиазмът й беше изчезнал заедно със спадането на адреналина.
Прегледа дясното си стъпало. Започваше да се подува, но болката беше поносима.
„Господи, жено — нахока се тя. — За каква се мислеше одеве? За една от костенурките нинджа ли?“
Взе си две таблетки екседрин от аптечката в банята и ги изпи с хладка вода.
Върна се в спалнята си и изключи нощната лампа.
Не се страхуваше от тъмнината.
Страхуваше се от злото, което хората бяха способни да причинят един на друг, било то нощем или посред бял ден.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Десети юни не беше ден, в който да се стои у дома. Небето беше синьо, температурата беше скочила до двайсет и пет градуса. Поляните пъстрееха с ярките си зелени цветове, тъй като слънцето още не беше изсушило тревата.
Едуардо прекара по-голямата част от блажения следобед седнал в дървен люлеещ се стол на верандата. На пода до стола лежеше нова видеокамера, заредена с касета, и нови батерии. До камерата лежеше пушката-помпа. От време на време той ставаше, за да си вземе бутилка бира или да отиде до тоалетната. Веднъж дори направи половинчасова разходка с камерата до най-близките полета. През останалото време обаче седеше и чакаше. То беше в гората.
Едуардо беше убеден, че през първия час на трети май преди пет седмици нещо беше влязло през черния проход. Знаеше го, чувстваше го. Нямаше представа какво беше то или откъде беше дошло, но беше убеден, че е дошло в монтанската нощ от някой странен свят.
След това сигурно си е намерило скривалище, в което се е притаило. Никакви други предположения не звучаха смислено. Криеше се. Ако искаше да бъде забелязано, щеше да му се разкрие още през онази нощ или по-късно. Горите, просторни и гъсти, предлагаха неограничен брой места за криене.
Макар че проходът беше огромен, това не означаваше непременно, че и пътникът — или корабът, транспортирал го дотук, ако изобщо съществуваше кораб — беше също с големи размери. Едуардо беше ходил веднъж в Ню Йорк и беше минал с кола през Холандския тунел. Той беше много по-голям от превозните средства, които минаваха през него. Каквото и да беше излязло от черния като смъртта отвор, можеше да не е по-голямо от човек, сигурно дори по-малко, и беше способно да се крие почти навсякъде сред горите.
Проходът с нищо не подсказваше какъв е пътникът, освен, че без съмнение беше разумно същество. Зад създанието от фантастичната врата се долавяше наличието на напреднала наука и инженерна мисъл.
Беше чел достатъчно произведения на Хайнлайн, Кларк и другите автори от този жанр, за да даде воля на въображението си. Според него нашественикът имаше няколко възможни произхода. По-вероятно беше да е извънземен. Ала той можеше и да идва от друго измерение или от паралелен свят. Дори можеше да е човешко същество, открило проход между това време и далечното бъдеще.
Имаше много възможности и той вече не се чувстваше глупаво, когато разсъждаваше върху тях. Едуардо също така престана да се чувства неловко, когато си взимаше научнофантастични книги от библиотеката и имаше ненаситен апетит за подобна литература.
Откри, че няма търпение да чете писателите-реалисти, които досега бяха любимите му автори. Тяхното творчество вече просто не му се струваше толкова реалистично. По дяволите, изобщо не му се струваше реалистично. Сега, когато прочетеше само няколко страници от книга, написана от един от тях, Едуардо биваше обземан от ясното усещане, че тяхната гледната точка представя само част от действителността. Сякаш те гледаха на живота през маската на оксиженист. Определено пишеха добре, но отразяваха нищожна част от човешките преживявания в един голям свят и една необятна вселена.
Сега предпочиташе писателите, които можеха да надникнат зад хоризонта, които знаеха, че човечеството някой ден ще преживее детския период и ще навлезе в своята зрялост, които вярваха, че интелектът ще триумфира над суеверието и невежеството, и които дръзваха да мечтаят.
Той си мислеше да си купи втори дискмен и да даде на „Уормхарт“ още един шанс.
Изпи бирата си и постави бутилката до стола. Искаше му се да повярва, че субектът, дошъл през прохода, е само човек от далечното бъдеще, или поне нещо добронамерено. Но то се беше крило вече повече от пет седмици и неговата потайност не говореше за благородни намерения. Опитваше се да не изпада в ксенофобия. Но инстинктът му подсказваше, че се е изправил срещу нещо, не само различно от човечеството и човечността, но и враждебно към хората.
Макар че вниманието му беше съсредоточено предимно върху редките дървета на изток, където се беше отворил проходът, Едуардо не се чувстваше спокоен, когато обикаляше край северната и западната гора. Каквото и да беше влязло в ниските гори, спокойно можеше да си проправи път през който и да е край на залесената територия.
Предположи, че пътникът не се е скрил някъде наблизо, а е предпочел да заобиколи и да се насочи към подножията на запад и оттам към планините. Може би отдавна се беше оттеглил в някой висок ров, изоставена клисура или пещера в Скалистите планини на много километри от ранчото на Куотърмас.
Но в крайна сметка той не вярваше, че така е станало.
Понякога, когато се разхождаше край гората и изучаваше сенките под дърветата, като търсеше нещо необичайно, той усещаше… присъствие. Просто присъствие. Необяснимо присъствие. Присъствие. В тези случаи, макар че той нито го беше видял, нито беше чул нещо странно, той съзнаваше, че вече не е сам.
Затова чакаше.
Знаеше, че отново ще се случи нещо.
През онези дни, когато ставаше все по-нетърпелив, той си напомни две важни неща. Първо, беше свикнал да чака. След смъртта на Маргарит той не беше правил нищо друго, освен да чака времето, в което ще отиде при нея. Второ, когато накрая нещо се случи, когато пътникът избра частично да се покаже, на Едуардо no-скоро му се искаше той да беше останал скрит и потаен.
Той взе празната бутилка и стана от стола с намерението да си вземе нова. Тогава видя миещата мечка. Тя стоеше в двора, на два и половина-три метра от верандата, и го гледаше изпитателно. Едва сега забеляза животното, защото беше насочил вниманието си върху по-отдалечените дървета — тези, които
