Той беше вдовец, останал без деца, и през последното десетилетие беше изолиран от хората. Никога не беше страдал от липсата на друг, както на Маргарит и Томи. След като ги загуби, той се отдаде на полу- маймунско съществуване и беше уверен, че ще може да кара така, без да усети скука или отчаяние. До скоро се оправяше доста добре. Сега обаче му се искаше да беше имал приятели, поне един, и да не се беше ръководил толкова тесногръдо от отшелническата си душа.
Километър след километър той чакаше да чуе характерно шумолене на найлонови чували откъм багажника на черокито.
Беше сигурен, че миещите мечки са мъртви. Не можеше да си обясни защо очаква те да възкръснат и да се освободят от чувалите. Но го правеше.
Дори по-лошо, знаеше, че ако ги беше чул да разкъсват найлона с малките си остри нокти, това нямаше да са животните, които беше сложил в чувалите.
„Глупав дъртак“ — каза си той, опитвайки се да се засрами и да прогони мрачните мисли.
След петнайсетина километра накрая забеляза коли по пътя. Оттам нататък колкото повече се приближаваше до Игълс Руст, толкова по-натоварено ставаше двупосочното асфалтово платно, макар че не можеше да се сравни с пътищата, водещи към Ню Йорк или дори Мисула.
Трябваше да кара до другия край на града, където живееше д-р Лестър Йейтс и където се намираше неговият кабинет — върху един и същи парцел от двайсет декара, около който Игълс Руст отново свършваше и започваха провинциалните полета. Йейтс беше ветеринарен лекар, който от години се грижеше за конете на Стенли Куотърмас. Той беше весел човек с бяла коса и брада, който щеше да мине успешно за Дядо Коледа, ако обаче беше по-пълен, а не слаб като вейка.
Къщата представляваше хаотично разположени сиви дървени постройки със сини капаци на прозорците и покриви от плочи. Видя, че в едноетажната, подобна на хамбар сграда, в която се помещаваха кабинетът на Йейтс и конюшнята за четирикраките му пациенти, свети и затова продължи няколко десетки метра след къщата, до самия край на покритата с чакъл пътека.
Докато Едуардо слизаше от черокито, предната врата на сградата се отвори и един мъж излезе отвътре, като остави вратата полуотворена. Беше висок, на около трийсет години, със суров външен вид и гъста кестенява коса. Той се усмихна широко и непринудено:
— Здрасти. Какво мога да направя за вас?
— Търся Лестър Йейтс — каза Едуардо.
— Д-р Йейтс ли? — усмивката угасна. — Стар приятел ли сте му или нещо такова.?
— По работа го търся. Нося едни животни, които искам да погледне.
Очевидно изненадан, непознатият отвърна:
— Ами, господине, боя се, че Лес Йейтс не се занимава вече с тази работа.
— О? Пенсионира ли се?
— Почина.
— Така ли? Йейтс?
— Преди повече от шест години.
Това порази Едуардо:
— Съжалявам да го чуя. — Не предполагаше, че е минало толкова много време, откакто за последен път беше виждал Йейтс.
Подухна топъл ветрец, който разлюля листата на дърветата. Непознатият продължи:
— Казвам се Травис Потър. Купих къщата и ветеринарния кабинет от господин Йейтс. Той се премести в града.
Вместо да се представи, Едуардо каза:
— Д-р Йейтс се грижеше за конете в нашето ранчо.
— И кое е вашето ранчо?
— Ранчото на Куотърмас.
— А, тогава вие трябва да сте… господин Фернандес, нали така?
— О, извинявайте, че не се представих. Да, Ед Фернандес отвърна той. Имаше неприятното чувство, че ветеринарят щеше да продължи с думите: „за когото говорят хората“ или нещо подобно, тъй като го смятаха за местния чудак.
Беше склонен да се съгласи с това мнение. Да наследи цяло състояние от богатия си работодател и да живее като отшелник, който не разменяше и една дума с хората, когато се появяваше в града. Може би беше загадка, която разпалваше любопитството на хората от града. Стомахът му се сви при тази мисъл.
— От колко години нямате коне? — попита Потър.
— От осем. Откакто Куотърмас почина.
Той си даде сметка колко странно е било всичко — не се беше виждал с Йейтс от осем години и изведнъж се появява, сякаш оттогава е минала само седмица.
Двамата постояха мълчаливо. Юнската нощ около тях беше изпълнена с песента на щурците.
— Ами, къде са животните? — попита Потър.
— Животните ли?
— Казахте, че сте донесли едни животни, за да ги погледне д-р Йейтс.
— О, да.
— Той беше добър ветеринар, но мога да ви уверя, че и аз не му отстъпвам.
— Сигурен съм, че сте, д-р Потър. Но това са мъртви животни.
— Мъртви животни ли?
— Еноти.
— Мъртви еноти?
— Три.
— Три мъртви енота.
Едуардо осъзна, че ако наистина имаше репутацията на местен ексцентрик, сега я утвърждава. До такава степен беше отвикнал да води нормални разговори, че му беше трудно да изрази най- същественото.
Пое си дълбоко въздух и каза всичко, което трябваше, без да се впуска в подробностите за прохода и другите странности:
— Те се държаха странно посред бял ден, тичаха в кръг. После една по една се строполиха и издъхнаха. — След това той разказа за предсмъртните мъки на животните, за кръвта от ноздрите и ушите. — Въпросът, който ме вълнува, е дали е възможно да са болни от бяс?
— Вие живеете нависоко, близо до онези хълмове. Винаги има случаи на бяс сред дивите животни. Това е напълно естествено. Но скоро не сме имали доказателство за наличие на болестта в района. Кръв от ушите? Това не е симптом на беса. Излизаше ли пяна от устата им?
— Не, или поне аз не видях.
— Бягаха ли по крива линия?
— В кръг.
Един пикап спря на магистралата. От радиото му гърмеше кънтри музика. Силна или не, песента беше тъжна.
— Къде са те сега? — попита Потър.
— В черокито — в найлонови чували.
— Ухапаха ли ви?
— Не.
— Одраскаха ли ви?
— Не.
— Имахте ли изобщо някакъв контакт с тях?
Едуардо обясни за предпазните мерки, които беше взел: лопатата, маската, гумените ръкавици. Травис Потър попита:
— Сигурен ли сте, че ми казвате всичко?
— Ами, мисля, че да — излъга Едуардо. — Поведението им беше доста странно, но аз ви разказах всичко най-важно. Други симптоми не забелязах.
Потър го гледаше изпитателно и възрастният човек си помисли, че трябва да му разкаже цялата странна
