Потър, изглежда, притежаваше здрав разум. Познаваше рисковете, свързани с болестта, и щеше да вземе всички предпазни мерки срещу нейното разпространение. Тези мерки сигурно щяха да са също толкова ефективни и срещу непредвидимата и зловеща заплаха, която може би криеха труповете на животните.
Къщите, в които живееха непознати семейства, светеха надалеч в нощното море. За пръв път в живота си Едуардо искаше да ги познава, да знае техните имена и лица, тяхното минало и надежди за бъдещето.
Той се питаше дали някое дете не седи на отдалечена веранда или на прозореца и гледа към хълмовете и фаровете на черокито, което се движеше на запад в юнската тъмнина. Младо момче или момиче можеше да се зачуди кой седи в колата със светещите фарове, накъде кара и какъв е неговият живот.
Мисълта за подобно дете в нощта даде на Едуардо странното усещане за принадлежност към дадена общност, неочаквано чувство, че е част от семейство, независимо дали го иска или не. Част от семейството на човечеството, а не на някой свадлив клан — нарушен и объркан, но също така периодично прославян и уважаван, с обща съдба, споделяна от всеки от неговите членове.
За Едуардо това беше необичайно оптимистична гледна точка за неговите приятели — мъже и жени. Караше го в определена степен да се чувства некомфортно заради сантименталността. Но в същото време тази мисъл го топлеше и го караше да се вълнува приятно.
Беше убеден, че каквото и да е преминало през прохода, то е враг на човечеството. Контактът му с това нещо му напомни, че по принцип цялата природа е враждебна към човека. Тя се състоеше от студена и егоистична вселена, или защото Бог я беше направил такава, за да подлага на изпитание и отделя добрите души от лошите, или защото просто си беше създадена така. Никой човек не можеше да оцелее в цивилизования свят, без да се бори и без постигнатия с много усилия успех на хората преди него и на хората, които споделяха на тази планета времето с него. Ако на света се беше появило ново зло, много по- голямо от злото, на което бяха способни някои мъже и жени, на човечеството щеше да му е необходимо чувство за принадлежност към обществото. Това чувство щеше да му е много по-необходимо сега, отколкото когато и да било преди, по време на неговото дълго пътуване през вечността.
Къщата се показа, когато той беше минал една трета от дългия около километър път, водещ към нея. Продължи да кара нагоре по хълма. Стигна на осемдесет-шейсет метра от постройката, когато забеляза, че нещо не е наред. Рязко натисна спирачките.
Преди да замине за Игълс Руст, беше запалил лампите във всички стаи. Ясно си спомняше светещите прозорци. Дори се беше почудил на детската си боязливост да влезе в тъмната къща.
Е, сега тя беше тъмна. Черна като вътрешността на дявола.
Преди да е осъзнал какво прави, Едуардо инстинктивно натисна копчето, с което едновременно заключи всичките врати на джипа.
Известно време седя така, загледан в къщата. Предната врата беше затворена, а доколкото можеше да види, прозорците бяха непокътнати и без счупени стъкла. Не забеляза нищо тревожно.
Освен че всяка лампа във всяка стая беше изключена. От кого? От какво?
Предположи, че има повреда в електрозахранването — но не беше убеден в това. Понякога бурите в Монтана бяха много опасни и силни. През зимата ветровете и ледът можеха да причинят сериозна авария в електрическата верига. Но тази нощ беше топла и духаше само лек ветрец. Освен това по пътя си насам не беше забелязал нито един съборен електрически стълб.
Къщата чакаше.
Не можеше да стои в колата цяла нощ. Нито да живее в нея, за Бога.
Бавно подкара по последната отсечка от пътя до дома и спря пред гаража. Взе дистанционното и го натисна.
Автоматичната врата на гаража се отвори. В помещението, предназначено за три коли, лампата на тавана хвърли достатъчно светлина, за да види, че нищо не липсва.
Предположението за повредата в електрозахранването отпадаше.
Не вкара колата в гаража, дръпна ръчната спирачка на черокито, но не изключи двигателя. Остави и фаровете да светят.
Взе пушката, която беше подпрял на седалката, и излезе от джипа. Остави вратата широко отворена.
Отворена врата, включени фарове, работещ двигател. Не искаше да си мисли, че може да му се наложи да побегне при първия признак за опасност. Но беше сигурен, че адското изчадие е по-бързо от всичко на света и щеше да го настигне.
Макар че в пушката-помпа бяха останали само пет патрона, той не се притесняваше особено, че не е взел повече боеприпаси. Ако късметът му изневереше и се изправеше срещу нещо, което не би могъл да свали с пет едрокалибрени патрона от упор, той така или иначе нямаше да доживее, за да презареди оръжието.
Тръгна към предната част на къщата, качи се по стълбите на верандата и се опита да отвори вратата. Беше заключена.
Ключът за къщата беше в отделна връзка от тази за колата. Бръкна в джинсите, извади го и отключи.
Застанал на вратата, той протегна ръка в полуотворения проход, за да включи лампата. Очакваше нещо да го връхлети от тъмния коридор или просто да сложи ръка върху неговата, докато опипва стената в търсене на ключа на лампата.
Намери го и антрето се изпълни със светлина. Пристъпи вътре и направи няколко крачки, като остави вратата отворена.
В къщата цареше тишина.
Тъмни стаи от двете страни на коридора. Кабинетът отляво.
Холът отдясно.
За нищо на света не искаше да се обръща с гръб към която и да е от стаите, но в крайна сметка се премести надясно, под арката, с вдигната пушка. Когато включи поредната лампа, по всичко личеше, че обширният хол е пуст. Нямаше никакъв натрапник, нищо необичайно.
Тогава забеляза тъмната купчинка в края на белия китайски килим. Отначало я взе за фекалии и помисли, че някое животно е влязло вътре, за да си свърши работата. Но когато приближи и застана над него, видя, че е само буца влажна пръст. От нея стърчаха няколко стръка трева.
По лакирания дъбов паркет на коридора също имаше кал.
Предпазливо влезе в кабинета, но там подът беше чист. Светлината от коридора му позволи веднага да се ориентира и да включи лампата на бюрото.
По бюрото и на червената кожа на стола също имаше кал.
— Какво, по дяволите, става? — измърмори той.
Рязко се обърна към огледалните врати на гардероба в кабинета, но там не се криеше никой.
Отиде да провери и гардероба във фоайето. Нямаше никого.
Предната врата все още беше отворена. Не можеше да реши какво да прави. Устройваше го да стои отворена, защото му предлагаше единствения безпрепятствен изход, ако искаше да излезе бързо. От друга страна, ако претърсеше къщата и не намереше никого, трябваше да се върне, да заключи вратата и отново да претърси всяка стая, за да се увери, че някой не се е промъкнал зад гърба му. С нежелание затвори вратата и я залости.
Погледна към стълбището с тежки перила. В средата на първите стъпала имаше суха пръст.
Надникна към втория етаж.
Не, първо трябваше да свърши с първия етаж.
Не откри нищо в тоалетната, в килера под стълбите, в голямата трапезария и в банята. Но пък в кухнята също имаше кал, много повече отколкото в другите стаи.
Недоядената му вечеря от ригатони, наденица и хляб с масло стоеше на масата. Беше прекъснат от нахлулите миещи мечки и от тяхната конвулсивна смърт. Петна от изсъхнала кал очертаваха ръба на чинията. По масата също имаше малки парчета пръст, заострен лист, навит на руло, и мъртъв бръмбар с размер на монета от едно пени.
Бръмбарът лежеше по гръб, с щръкнали във въздуха застинали крачка. Когато го обърна с пръст, видя,
