че черупката му беше сиво-зелена.
На стола имаше две кални петна, големи колкото монета от един долар. По дъбовия под около стола имаше още.
Доста пръст забеляза пред хладилника. Там имаше също няколко стръка трева и един дъждовен червей. Червеят беше още жив, но се беше свил, защото му липсваше влагата на пръстта.
По гърба и тила му пропълзяха ледени тръпки. Изпита чувството, че някой го следи. Това го накара да стисне по-здраво пушката и да се обърне рязко първо към единия, а после и към другия прозорец. Към стъклата им не бяха долепени бледи мъртвешки лица, както очакваше.
Хромираната дръжка на хладилника също беше изцапана.
Той не я докосна и отвори вратата без нейна помощ. Храната беше непокътната, всичко си беше, както го остави.
Вратичките на фурната зееха отворени. Затвори ги, отново без да пипа дръжките, които също бяха изцапани.
На острия ъгъл на едната от вратичките висеше скъсано парче плат. На цвят беше бледосиньо, с тъмносиньо по краищата.
Едуардо се вгледа в парчето плат и това сякаш продължи цяла вечност. Времето като че ли беше спряло, а вселената застинала като махалото на повреден стенен часовник. Накрая кръвта му се смрази от страх и го накара да затрепери-толкова силно, че зъбите му започнаха да тракат. Гробището… Отново рязко се извъртя към единия и после към другия прозорец, но там нямаше нищо.
Само нощта. Нощта. Сляпото, безформено и безгрижно лице на нощта.
Качи се горе и продължи да претърсва. В повечето стаи откри същите буци и парчета вече засъхнала пръст. Друг лист. Още два мъртви бръмбара, сухи като древен папирус. Малко камъче с размерите на костилка от череша, гладко и сиво.
Забеляза, че някои от електрическите ключове на лампите също са изцапани. Затова започна да ги натиска с покритата с ръкава длан или с цевта на пушката.
Когато огледа всяко помещение, провери с пушката дъното на всеки един гардероб и дрешник, надникна зад и под всяка мебел, където пространството предлагаше скривалище и когато накрая беше задоволен от факта, че нищо не се крие на втория етаж, той се върна в края на коридора за стълбите и дръпна въжето, което спускаше люка и стълбата за тавана.
Лампите на таванското помещение се палеха от коридора и затова не му се наложи да се изкачва в мрак. Претърси всяка ниша из прашните греди, по крито висяха големи колкото снежни топки нощни пеперуди, а хищните паяци изпъкваха студени и черни като зимни сенки.
Отново слезе в кухнята, дръпна медното резе на вратата на мазето. В него можеше да се влезе само от кухнята.
От друга страна, предната и задната врати на къщата бяха заключени отвътре, когато той замина за града. Никой не би трябвало да може да влезе вътре или отново да заключи, след като си отиде, без ключ. А той притежаваше единствените ключове за тези врати. И въпреки това проклетите бравите бяха заключени, когато се прибра у дома. Не откри никакви счупени или разбити прозорци, но все пак нашественик беше влязъл и излязъл оттук.
Отиде в мазето и претърси двете големи помещения без прозорци. Те бяха студени, леко мухлясали и пусти.
За миг му се стори, че в къщата ще бъде в безопасност.
Той беше единственият й обитател.
Излезе отвън, като заключи предната врата на мазето и вкара черокито в гаража. Затвори автоматичната врата на гаража още преди да излезе от джипа.
През следващите няколко часа енергично търка и чисти къщата. Използва течен сапун, силно концентриран амонячен разтвор, спрей лизол. Беше решен не само да почисти всяко изцапано място, но и да го дезинфекцира — да го направи стерилно като операционна в болница или в лаборатория. От него течеше пот. Мускулите на врата, раменете и ръцете започнаха да го наболяват от постоянно повтарящите се движения. Артритът в китките отново се обади. Кокалчетата на пръстите му се зачервиха и подуха от почти маниакалното стискане на четките и парцалите. Но той реагираше, като ги стискаше още по-силно, докато болката станеше непоносима и от очите му потечаха сълзи.
Едуардо знаеше, че се бори не само за да почисти до блясък къщата, но и да очисти себе си от някои ужасни мисли. Беше се превърнал в почистваща машина, безчувствен робот, така съсредоточен върху конкретната задача, че съзнанието му беше прочистено от нежеланите мисли. Вдишваше дълбоко от амонячните пари, сякаш те можеха да дезинфекцират ума му. Стремеше се да се изтощи толкова силно, че после да заспи веднага и може би дори да забрави всичко.
Докато чистеше, слагаше всички използвани парцали, кърпи, четки и гъби в голям найлонов чувал. Когато свърши, завърза чувала и го изхвърли в кофата за боклук отвън. Обикновено изплакваше гъбите и четките, за да ги използва отново, но не и този път.
Вместо да извади хартиената торба за еднократна употреба от прахосмукачката, той изхвърли цялата машина. Не искаше да се тревожи за произхода на микроскопичните частици, полепнали по вътрешността на пластмасовия маркуч на прахосмукачката. Повечето от тях бяха толкова дребни, че изобщо не можеше да бъде сигурен, че ги е отмил, освен, ако не разглобеше маркуча и не го почистеше милиметър по милиметър, като не пропуснеше нито една пролука или кухина. Но дори и в този случай нямаше гаранция.
От хладилника извади всичките храни и напитки, които можеха да са докосвани от… натрапника. Трябваше да се избави от всичко, което беше опаковано в найлон или алуминиево фолио, дори и да не личаха следи от пипане: швейцарското сирене, шунката, лука. Трябваше да изхвърли също така вече отворените опаковки: маслото, бурканите с копър и марината, маслините, вишните, майонезата, горчицата и всичко останало; бутилките с капачки с винт: олиото, оцета, соевия сос, кетчупа. Една отворена кутия със стафиди, отворена картонена кутия прясно мляко. От мисълта да хапне нещо, което преди това е било докосвано от натрапника, му се догади и го побиха тръпки. Когато свърши с хладилника, в него бяха останали само бутилки с бира и безалкохолно.
Но в края на краищата той се предпазваше от зараза. Никои мерки не бяха прекалено крайни.
Тук не ставаше дума просто за бактериологична зараза. Само да беше толкова просто. Господи, ако само беше. Духовна зараза. Тъмнина, способна да се разпространи и да проникне дълбоко в душата.
„Дори не си го мисли. Недей. Недей. Твърде уморен си, за да мислиш. Твърде стар си. Твърде уплашен.“
От гаража той взе охладителя. Напълни го с лед и сложи в него осем бутилки бира, като в същото време извади от джоба отварачката.
Остави всичките лампи да светят. Взе бирата и пушката и се качи в задната спалня, където спеше през последните три години. Сложи бирата и оръжието до леглото.
Вратата на спалнята имаше само слаба заключалка, която той задейства с натискането на медния бутон. За да се влезе в помещението, беше необходимо само един малко по-силен удар с крак и затова той подпря на вратата стол.
„Недей да мислиш какво може да влезе през вратата. Затвори съзнанието си. Мисли си за артрита и болките в мускулите. Остави тези мисли да заличат по-страшните.“
Взе си душ, като се изтърка така старателно, както беше почистил петната из къщата. Свърши едва когато не остана топла вода в бойлера.
Облече се, но не за спане. Чорапи, памучни военни дрехи, тениска. Остави ботушите до леглото, до пушката.
Въпреки че будилникът на нощното шкафче и ръчният му часовник подсказваха два и петдесет през нощта, Едуардо не можеше да заспи. Седна в леглото и подпря гърба си на няколко възглавници.
Включи с дистанционното телевизора и започна да изрежда безчетния брой телевизионни канали, получавани чрез сателитната чиния зад дърветата. Попадна на екшън — ченгета и наркодилъри, много тичане, скачане и стреляне, ръкопашни боеве и преследвания с коли, експлозии. Намали докрай звука, защото искаше да чува всички звуци из къщата.
Отпиваше от бирата, загледан в телевизионния екран. Не се стараеше да следи сюжета на филма, само оставяше съзнанието си да поглъща въртележката от движения и вълните от блясъци и ярки светлини на
