мутантите-тийнейджъри костенурките-нинджа. И какво от това? Да не би Човекът-паяк да е истински паяк? Батман истински прилеп ли е?

— Имаш право.

— Разбира се, че имам право.

— Но…

— Но какво?

Усмихвайки се, момчето продължи:

— Ти не си тийнейджър.

— Мога да мина за такъв.

— Няма как, ти си възрастен.

— Така ли?

— Истински възрастен.

— Ще имаш големи неприятности, господинчо, когато се измъкна от това легло.

— Да, но докато черупката ти изсъхне, нищо не можеш да ми направиш.

Следващия път, когато момчето дойде в болницата — Хедър го посещаваше всеки ден, но Тоби идваше само един-два пъти седмично — Джак си беше сложил цветна червено-жълта кърпа на главата, която жена му беше донесла. Краищата на кърпата висяха над дясното му ухо.

— Останалата част от униформата още се проектира — обясни той на Тоби.

Няколко седмици по-късно, някъде в средата на април, Хедър дръпна завесата покрай неговото легло. Тя му подаде гъба и шампоан. Искаше да спести част от работата на сестрите.

— Не съм сигурна, че желая други жени да те къпят. Ставам ревнива — каза Хедър.

— Кълна се, че мога да обясня къде бях снощи.

— В цялата болница няма и една медицинска сестра, която да не ми каза щастливо, че си любимият пациент на всички.

— Ами, скъпа, това е без значение. Всеки може да стане техният любим пациент. Много е лесно. Достатъчно е само да не повръщаш върху тях и да не се присмиваш на смешните им малки шапки.

— Лесно, а? — Тя насапуниса с гъбата лявата му ръка.

— Е, трябва също да гълташ всичко, което ти поднасят вечер, никога да не се заяждаш, да не ги караш да ти инжектират големи дози хероин без лекарско предписание и никога да не симулираш сърдечен удар само за да привлечеш вниманието им.

— Те казват, че си толкова сладък, смел и забавен.

— Глупости! — отвърна той уж срамежливо, но в същото време беше изненадан.

— Някои от тях дори ми завидяха колко съм щастлива да имам съпруг като теб.

— Ти удари ли ги?

— Успях да се овладея.

— Добре. Те и без това щяха да си го изкарат на мен.

— Аз наистина съм щастлива.

— А някои от тези сестри са едри и сигурно имат доста силен удар.

— Обичам те, Джак. — Тя се наведе и го целуна по устата. Целувката го остави без дъх. Косата й падна върху лицето му, миришеше на шампоан с аромат на лимон.

— Хедър — каза той тихо, като я докосна по бузата. — Хедър, Хедър — повтаряше името й, като че беше свято, както си и беше. Не само име, а молитва, която го държеше, име и лице, които правеха нощите му по-светли, които караха изпълнените му с болки дни да минават по-бързо.

— Толкова съм щастлива — повтори тя.

— Аз също. Като те намерих.

— Ще се върнеш отново у дома при мен.

— Скоро — каза той, макар и да знаеше, че ще изкара още седмици в това легло, а още повече в рехабилитационната клиника.

— Няма да има повече самотни нощи.

— Няма.

— Винаги ще сме заедно.

— Винаги. — Гърлото му се стегна и той си помисли, че ще заплаче. Не го беше срам да плаче, но знаеше, че никой от двамата още не смее да се отпусне и да поплаче. Нуждаеха се от цялата си сила и решителност за борбата, която тепърва им предстоеше. Той преглътна тежко и прошепна:

— Когато се прибера вкъщи…

— Да?

— И си легнем отново заедно?

Доближила лице до неговото, тя му отвърна също шепнешком:

— Да?

— Ще направиш ли нещо специално заради мен?

— Разбира се, глупчо.

— Ще се облечеш ли като медицинска сестра? Това наистина много ме възбужда.

За миг тя примигна от изненада, после избухна в смях и накрая натика студената гъба в лицето му.

— Звяр такъв!

— Е, добре, де, какво ще кажеш тогава за монахиня?

— Перверзник.

— На момиче-скаут?

— Но сладък, смел и забавен перверзник.

Ако не притежаваше това чувство за хумор, нямаше да може да работи като ченге. Хуморът, понякога черен хумор, беше щитът, който му позволяваше да настъпва, без да се окаля, през мръсотията и безумието, в които повечето ченгета трябваше да работят в наши дни.

Чувството за хумор подпомагаше оздравяването му и му позволяваше да не бъде погълнат само от болката и тревогата, макар че той се присмиваше не на друго, а на своята безпомощност. Не беше свикнал да му помагат дори при осъществяването на неговите телесни функции. Нито пък беше свикнал постоянно да му правят клизми. Седмица след седмица нарушаването на личната му неприкосновеност и достойнство в това отношение ставаше просто унизително.

Още по-лошо беше да лежи в леглото като в капан в твърдата хватка на гипса, да не може да ходи или дори да пълзи, ако случайно станеше някаква катастрофа или друг инцидент. От време на време той за сетен път се уверяваше, че болницата ще бъда пометена, ако избухне пожар или стане земетресение. Макар и да знаеше, че персоналът е добре обучен за действие при бедствени ситуации и че няма да го изоставят в пламъците и под смъртоносните падащи стени, понякога го обземаше ирационална паника, често в мъртвилото на нощта. Сляп ужас го притискаше все по-силно и това само допринасяше за неговото изтощение.

Към средата на май започна дълбоко да оценява и да се възхищава на инвалидите без ръце, които не се оставяха животът да ги победи. Поне можеше да използва ръцете си и да прави упражнения, като стиска гумени топки и вдига леки тежести. Можеше да се почеше по носа, ако го засърби, до известна степен да се храни сам, да издуха носа си. Прекланяше се пред хората, които страдаха от пълна парализа на тялото, но въпреки това радостта не ги напускаше и гледаха към бъдещето с надежда. Той съзнаваше, че не притежава техния кураж или силен характер, без значение дали беше или не любимият пациент на седмицата, месеца или века.

Беше лишен от краката и ръцете си вече три месеца и това го измъчваше. Ако не му кажеха, че може да стане от леглото и да започне да се учи да ходи отново до края на пролетта и началото на лятото, безпомощността му щеше да премине в лудост.

През прозореца на болничната стая на третия етаж можеше да види единствено част от короната на една висока палма. През всичките седмици той беше прекарал часове, като наблюдаваше как нейните листа потрепват при леките ветрове, как се гърчат при силните бури, как пъстреят в светлозелено на слънцето и в мътнозелено на фона на мрачните облаци. Понякога птиците прелитаха край този къс от Рая в рамката на прозореца и Джак се вълнуваше дори и само за миг да ги зърне в полет.

Закле се, че щом отново се изправи на крака, повече никога няма да бъде безпомощен. Съзнаваше

Вы читаете Зимна луна
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату