сменящите се цветове. Търкаше тъмните петна на онези ужасни мисли, онези упорити петна.
Нещо изтропа по прозореца.
Погледна към спуснатите завеси.
Ново потропване. Като камъче, хвърлено по стъклото.
Сърцето му заби по-силно.
Насили се отново да гледа филма. Движение. Цвят. Изпи бирата. Отвори втора.
Чук. И отново, почти едновременно. Чук.
Може би беше просто някоя нощна пеперуда, опитваща се да стигне до светлината, която спуснатите завеси не можеха да скрият напълно.
Можеше да стане, да отиде до прозореца, да види, че е било само летящо насекомо, и да се успокои.
Дори не си мисли за това.
Отпи голяма глътка от втората бира.
Чук.
Нещо стоеше долу на тъмната поляна и гледаше към неговия прозорец. Нещо, което знаеше точно къде се намира той и искаше да установи контакт с него.
Но този път не беше миеща мечка.
„Недей, недей, недей!“
Този път не беше симпатична космата муцунка с бели кръгове около очите. Нямаше хубава козина и опашка на черни пръстени.
Движение, цвят, бира. „Изтъркай болната мисъл, прочисти заразата.“
Чук.
Защото, ако скоро не се отървеше от чудовищната мисъл, която беше оставила петно върху съзнанието му, той рано или късно щеше да изгуби здравия си разум. Скоро.
Чук.
Ако отидеше до прозореца, дръпнеше завесите и погледнеше надолу към нещото на поляната, дори лудостта нямаше да го спаси. Щом го видеше, щом разбереше за съществуването му, щеше да има само един изход. Цевта на пушката в устата му, с пръст на крака върху спусъка.
Чук.
Увеличи звука на телевизора. Високо. По-високо. Свърши и втората бира. Увеличи звука още по-силно, докато цепещата мелодия на саундтрака към изпълнения с насилие филм не разтресе цялата стая. Отвори капачката на третата бира. Промиваше и прочистваше мислите си. Сигурно на сутринта щеше да е забравил болните и ненормални страхове, които така упорито го бяха измъчвали през нощта. Щеше да ги е забравил или отмил с алкохол. Или може би щеше да умре в съня си, Почти не му пукаше какво ще стане. Отпи голяма глътка от бирата в търсене на една или друга форма на забравата.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
През целия март, април и май, докато Джак лежеше в гипс, а краката му бяха подложени на тракция, той трябваше да изтърпи непоносими болки, мускулни спазми, неконтролируеми нервни тикове и дразнещи сърбежи по кожата под гипса, където не можеше да се почеше. Джак понасяше тези неудобства, като рядко се оплакваше, и благодареше на Бог, че е жив, отново може да прегръща жена си и да вижда как расте синът му.
Притесненията за здравословното му състояние бяха дори повече от мъчителните преживявания. Оставаше рискът от евентуални болки в тялото след дългото залежаване, макар че гипсовият костюм беше направен внимателно и макар че повечето сестри бяха много отзивчиви, състрадателни и опитни. От продължителния натиск върху дадена част на тялото можеше да се образува рана, чието лечение нямаше да бъде лесно. Така можеше да се стигне и до гангрена. Тъй като постоянно му вкарваха катетри, опасността да се получи възпаление на уретрата се увеличаваше, което можеше да доведе до по-сериозен случай на цистит. Всеки пациент, обездвижен за дълго време, рискуваше да получи съсиреци в кръвоносните съдове, сърцето или мозъка, които можеха да го убият или да му причинят сериозни мозъчни поражения. Въпреки че постоянно му даваха лекарства, които намаляваха опасността от подобно усложнение, то най- много го притесняваше.
Тревожеше се също така за Хедър и Тоби, които бяха сами. Под мъдрото ръководство на Алма Брайсън жена му, изглежда, се беше подготвила да се справи с всяка непредвидена ситуация — от обикновен крадец до нападение на чужда държава. Всъщност мисълта за всичките онези оръжия в къщата, както и новият начин на мислене на Хедър, която му беше обяснила, че те са необходими, го тормозеха също толкова, колкото и вероятността някой да проникне с взлом в дома му.
Парите го тревожеха повече от мозъчния удар. В момента той получаваше пенсия по инвалидност, а не знаеше кога отново ще може да тръгне на работа. Хедър още беше без работа, икономиката не показваше признаци на излизане от рецесията, а техните спестявания се бяха стопили. Приятелите в отдела бяха открили благотворителна сметка на името на неговото семейство в клон на Уелс Фарго Банк. Пожертвуванията на колегите му възлизаха на над двайсет и пет хиляди долара. Но разходите за медицински и рехабилитационни нужди рядко се покриваха от застраховката и той подозираше, че дори благотворителната сметка няма да им върне и най-скромната финансова сигурност, която имаха преди стрелбата при бензиностанцията на Аркадян. До септември или октомври може би нямаше да са в състояние да изплащат ипотечния заем. Той обаче беше способен да запази тези проблеми за себе си, защото знаеше, че другите хора си имат свои собствени грижи и че някои дори бяха по-сериозни от неговите. Освен това беше оптимист, вярваше в лечебната сила на смеха и позитивното мислене. Макар че някои от неговите приятели определяха реакцията му на бедите като неразумна и абсурдна, той не можеше да се промени. Винаги си е бил такъв. Докато песимистът поглеждаше една чаша с вино и я виждаше наполовина празна, за Джак не само чашата беше наполовина пълна, но той виждаше и пълната бутилка. Беше целият в гипс и временно обездвижен, но се смяташе за благословен от Бога да не остана инвалид за цял живот или да загине. Да, болеше го, но в същата болница имаше хора, които изпитваха много по-големи мъки от неговите. Докато чашата и бутилката не се изпразнеха, той винаги щеше да очаква следващата глътка вино, а не да съжалява, че е останало толкова малко от течността.
При първото си посещение в болницата още през март Тоби беше уплашен при вида на обездвижения си баща. Очите му се бяха изпълнили със сълзи, въпреки че тогава прехапа устната си и държа главата си високо вдигната в стремежа си да изглежда смел. Джак беше направил всичко възможно, за да не изглежда толкова тежко пострадал. Настояваше, че изглежда по-зле, отколкото наистина се чувства, и направи усилия да повдигне духа на сина си. Накрая успя да накара момчето да се засмее, като твърдеше, че е в болницата като участник в секретна нова програма на полицията и ще излезе оттук след няколко месеца като член на новия Специален отряд на мутантите-тийнейджъри, костенурките-нинджа.
— Да — каза тогава той. — Вярно е. Виждаш ли този гипс? Това е черупка на костенурка, която е прикрепена към гърба ми. Когато изсъхне и бъде облечена в кевлар, куршумите направо ще отскачат от нея.
Усмихвайки му се насреща и бършейки сълзите си, Тоби каза:
— Я стига, татко.
— Вярно е.
— Ти не знаеш таекуондо.
— Ще започна да взимам уроци веднага щом черупката изсъхне.
— Един нинджа трябва да знае да се бие и с мечове. С мечове и всички други оръжия на нинджите.
— Просто ще трябва да взимам повече уроци.
— Имаш голям проблем.
— И какъв е той?
— Ти не си истинска костенурка.
— Е, разбира се, че не съм истинска костенурка. Не ставай глупав. В полицейския отдел назначават само хора на работа. На хората не им харесва много, когато ги глобяват за неправилно паркиране представителите на друг животински вид. Затова трябва да минем с имитация на Специален отряд на
