високомерието на тази клетва — способността му да я изпълни зависеше единствено от превратностите на съдбата. Човек предполага, Господ разполага. Но тук не ставаше, въпрос отново да се надсмива над себе си. Никога нямаше да бъде безпомощен отново. Никога. Това беше предизвикателство към Бог: остави ме на мира или ме убий, но не ме поставяй в подобно положение отново.
Капитанът на подразделението на Джак, Лайл Кроуфърд, го посети за трети път в болницата на трети юни.
Кроуфърд имаше безлична външност, беше среден на ръст, с късо подстригана кестенява коса, кафяви очи и кафява кожа всичките в един оттенък. Беше обут в меки мокасини, носеше шоколадовокафяви панталони, светлокафява риза и шоколадовокафяво сако, сякаш неговото най-голямо желание беше да изглежда толкова безлично, че да може да се слее с всяка среда и дори може би да стане напълно невидим. Също така носеше кафява шапка, която свали и задържа в ръцете, докато стоеше до леглото. Говореше тихо и често се усмихваше, но също така имаше повече похвали за храброст от всяко друго ченге в целия отдел. Освен това беше най-добрият роден водач, който Джак беше срещал.
— Как я караш? — попита Кроуфърд.
— Сервисът ми се подобри, но бекхендът ми е още слаб.
— Стига си се занасял.
— Мислиш, че това ми е проблемът?
— Това и че не можеш да ставаш.
Джак се засмя.
— Как вървят нещата в подразделението, капитане?
— Забавата никога не свършва. Двама юнаци са влезли тази сутрин в бижутериен магазин на булевард „Уестууд“, веднага след като продавачите са отворили. Извадили оръжие със заглушители, застреляли собственика и двама души от персонала. Убили ги, преди някой от тях да успее да задейства алармата. Никой отвън не е чул нищо. Витрините били пълни с бижута, големият сейф в помещението отзад бил отворен, пълен със скъпоценности на стойност милиони. Оттам нататък, изглежда, започнало най- интересното. Двамата престъпници започнали да спорят, кое да вземат най-напред и дали ще имат време да вземат всичко. Единият подхвърлил нещо за жената на другия и двамата се изпозастреляли.
— Исусе Христе!
— Минава известно време и един клиент влиза вътре. Четирима мъртъвци и един тежко ранен престъпник. Клиентът стои там, шокиран от кръвта, която е навсякъде. Той направо е парализиран от гледката. Раненият престъпник го чака да направи нещо и когато човекът просто стои, зяпнал от ужас и замръзнал на място, престъпникът му казва: „В името на Божията любов, господине, извикайте линейка!“
— В името на Божията любов — повтори Джак.
— В името на Божията любов. Когато идват лекарите от „Бърза помощ“, първото нещо, за което той ги моли, е да му дадат Библия.
Джак поклати глава, не можеше да повярва в чутото.
— Приятно е да разбереш, че не всички отрепки в града са безбожници, нали?
— Направо стопля сърцето ми — отвърна Кроуфърд.
Джак беше единственият пациент в стаята. Последният, петдесетгодишен проектант, беше умрял предния ден от усложнения след операция на пикочния мехур.
Кроуфърд седна на ръба на празното легло и каза:
— Имам добри новини за теб.
— Слушам те.
— От отдел „Вътрешни разследвания“ изпратиха окончателния си доклад за стрелбата и подозрението отпада изцяло от теб. Дори нещо повече, и шефът, и комисията ще се подпишат под него като крайно решение.
— Защо ли не ми се иска да танцувам?
— И двамата с теб знаем, че искането за специално разследване беше глупост. Но също така знаем…, че щом веднъж отворят тази врата, те не я затварят, без да я блъснат и прещипят пръстите на някое бедно невинно копеле. Затова няма да бързаме с благодарностите.
— И Лутър ли оправдаха?
— Да, разбира се.
— Добре тогава.
— Предложих те за похвала. И Лутър също — посмъртно. И двамата ще бъдете одобрени.
— Благодаря, капитане.
— Заслужи си го.
— Пет пари не давам за задниците в комисията и шефът да върви по дяволите. Но за мен това значи нещо, защото ти ни предлагаш.
Забил поглед в кафявата си шапка, която постоянно въртеше с кафявите си ръце, Кроуфърд отвърна:
— Трогнат съм.
Двамата мълчаха известно време.
Джак си спомняше за Лутър. Предполагаше, че и Кроуфърд си мислеше за същото.
Накрая Кроуфърд вдигна очи и каза:
— А сега лошите новини.
— Винаги е така.
— Не съвсем лоши, само дразнещи. Чу ли за филма на Ансън Оливър?
— За кой по-точно? Нали са три.
— Значи не си чул. Неговите родители и годеницата му са сключили сделка с „Уорнър Брадърс“.
— Сделка?
— Продали са правата за биографията на Ансън Оливър за един милион долара.
Джак остана безмълвен. Кроуфърд продължи:
— Според думите им те са направили сделката поради две причини. Първо, искат да осигурят неродения син на Оливър, да се погрижат за неговото бъдеще.
— Ами бъдещето на моя син? — попита ядосано Джак.
Кроуфърд вдигна глава:
— Много ли си разстроен?
— Да!
— По дяволите, Джак, кога хора като тях са се интересували за нашите деца?
— Никога.
— Точно така. Ти, аз и нашите деца сме, за да им аплодираме, когато те направят нещо високохудожествено или творческо и да почистим след тях, когато направят бъркотия.
— Не е честно — каза Джак. Той се смееше на собствените си думи. Все едно беше ченге-новак, което очакваше от живота да бъде честен, добротата — възнаградена, а злото — наказано. — А, да върви по дяволите.
— Не можеш да ги мразиш всичките за това. Просто са си такива и имат такъв начин на мислене. Никога няма да се променят. Със същия успех можеш да мразиш мълнията, леда, че е студен, и огъня, че е горещ.
Джак въздъхна, все още ядосан, но по-спокоен:
— Каза, че са сключили сделката поради две причини. Каква е втората?
— Да направят филм, който да бъде като паметник на гения на Ансън Оливър. Така се изрази баща му. „Паметник на гения на Ансън Оливър“.
— В името на Божията любов.
Кроуфърд тихо се засмя:
— Да, в името на Божията любов. А годеницата, майката на неговия бъдещ наследник, казва, че филмът ще вкара в историята противоречивата кариера на Ансън Оливър и неговата смърт.
— Каква история? Той правеше филми, не беше водач на Западния свят. Просто правеше филми.
Капитанът вдигна рамене:
