— …но аз ще те науча да мразиш болката, вместо да се боиш от нея…
— Може би да взема да ида в университета и да си повиша квалификацията. Да науча испански.
— …а после ще те науча да обикнеш болката, защото тя е сигурен признак, че напредваш.
— Трябва да изкарате опреснителен курс как да вдъхновявате и да печелите пациентите си.
— Ти трябва сам да се вдъхновиш, Макгарви. Моята работа е да те предизвикам.
— Викай ми Джак.
Терапевтът поклати глава.
— Не, да се разберем. Аз ще те наричам Макгарви, а ти мен Блум. Тези взаимоотношения са винаги враждебни в началото. Ще трябва да ме намразиш, да съсредоточиш гнева си върху мен. Когато дойде времето, ще ти бъде по-лесно да ме мразиш, ако не си говорим на малко име.
— Вече ви мразя.
Блум се усмихна:
— Ще се справиш Макгарви.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
След нощта на десети юни Едуардо живееше в пълно отрицание на действителността. За пръв път в живота си отказваше да се изправи срещу нея, макар и да знаеше, че за него никога не е било по-важно да го направи. За него щеше да е по-добре да посети едно място в ранчото и там да открие или да не открие доказателства в подкрепа на своите най-мрачни подозрения за произхода на нашественика, който беше влязъл в къщата, когато беше ходил до кабинета на Травис Потър в Игълс Руст. Вместо това той старателно отбягваше мястото. Дори не искаше да погледне към този хълм.
Пиеше твърде много, но не го беше грижа. В продължение на седемдесет години беше живял под мотото „Умереност във всичко“ и тази рецепта за живот го беше отвела само към мъчителна самота и страх. Искаше му се бирата, която той обикновено комбинираше с хубав бърбън, да има по-силно вцепеняващо въздействие върху него. Изглежда, имаше доста голяма поносимост към алкохола. Дори когато обърнеше достатъчно бутилки, за да станат гърбът и краката му като гумени, умът му оставаше доста по-ясен, за да може да се отдаде на забравата.
Търсеше бягство в книгите, като четеше изключително жанра, който напоследък беше започнал да цени. Хайнлайн, Кларк, Бредбъри, Кристофър, Нивън, Зелазни. Докато в началото за негова изненада откри, че научната фантастика може да бъде предизвикателна и смислена, сега разбра също, че тя може да действа и като наркотик, по-добра дрога и от най-голямото изпито количество бира, а също така не тормозеше пикочния мехур. Ефектът — или просветление и почуда, или интелектуална и емоционална анестезия — зависеше най-много от самия читател. Космически кораби, машини на времето, уреди за телепортация, чужди светове, колонизирани луни, извънземни, мутанти, разумни растения, роботи, андроиди, клонинги, живи компютри с изкуствен интелект, телепатия, звездни флотилии, участващи в битки в най-отдалечените кътчета на галактиката, разрушаване на вселената, връщане на времето назад, краят на всичко! Той се изгуби в мъгла от фантастика, в един утрешен ден, който никога нямаше да настъпи наистина, за да престане да мисли за немислимото.
Пътешественикът от прохода се беше притаил в горите и дните минаваха, без да се случва нещо. Едуардо не разбираше защо той ще идва от милиарди километри разстояние в Космоса или хиляди години във времето, само за да продължи със завладяването на света с костенурски стъпки.
Разбира се, самото естество на нещо толкова чуждо и извънземно като това предполагаше загадъчни и може би дори неразбираеми за човека действия и мотивация. Завладяването на Земята може би не беше от интерес за нещото, което беше дошло в прохода. Може би неговата концепция беше толкова различна от тази на Едуардо, че дните бяха като минути за съществото.
В научнофантастичните романи имаше три основни вида извънземни. Добрите обикновено искаха да помогнат на човечеството да реализира пълния си потенциал като интелигентна раса и по този начин хората да съжителстват мирно с тях за вечни времена. Лошите искаха да поробят хората, да се хранят с тях, да снасят яйца в тях, да ги преследват и да ги убиват за забавление, или да ги заличат заради голямо недоразумение или от свирепа жестокост. Третите — най-малко срещаните — бяха нито добри, нито лоши, но толкова чужди, че тяхната цел и съдба оставаха тайна за хората като Божия разум. Този трети вид обикновено правеше на човечеството или голямо добро, или голямо зло, просто като минаваше покрай тази част на галактиката. Като автобус, преминаващ през колона от мравки на магистралата, и дори никога не разбираше за тази среща, да не говорим да е повлияло върху живота на разумни същества.
Едуардо нямаше никаква представа какви са намеренията на наблюдателя в гората, но инстинктивно усещаше, че в личен план не му мисли доброто. То не търсеше вечна дружба и не искаше да съжителства мирно. То съзнаваше неговото присъствие, значи не беше и от третия вид. Беше странно и злонамерено и рано или късно щеше да го убие.
В романите добрите извънземни превъзхождаха по брой лошите. Научната фантастика по принцип беше литература на надеждата.
Когато минаха и топлите юнски дни, надеждата в ранчо Куотърмас остана много по-малко, отколкото по страниците на тези книги.
През деня на седемнайсети юни, докато Едуардо седеше във фотьойла в хола, пиеше бира и четеше Уолтър М. Милър, телефонът иззвъня. Той остави книгата и отиде в кухнята да вдигне слушалката.
Беше Травис Потър, който каза:
— Господин Фернандес, не трябва да се тревожите.
— Не трябва ли?
— Получих факс от щатската лаборатория с резултатите от пробите на тъканите от онези еноти. Те не са заразени.
— Но нали са мъртви.
— Не и от бяс. Нито от чума. Нищо, което да е заразно или което може да се прихване от ухапване или бълхи.
— Направихте ли аутопсия?
— Да, направих.
— Тогава скуката ли ги е уморила или какво?
Потър се поколеба:
— Единственото нещо, което можах да открия, беше тежко възпаление на мозъка.
— Доколкото си спомням, казахте, че няма инфекция?
— Така е, няма. Никакви поражения, абсцеси или гной. Само възпаление. Много голямо.
— Може би щатската лаборатория трябва да направи проби на тъкан от мозъка?
— Тъканта от мозъка беше една от тези, които изпратих.
— Ясно.
— Никога не съм срещал подобно нещо.
Едуардо нищо не каза.
— Много странно — продължи Потър. — Имаше ли още от тях?
— Още мъртви еноти ли? Не, само трите.
— Ще направя някои токсикологични проучвания, ще проверя дали си нямаме работа с някаква отрова.
— Аз не съм слагал никакви отрови.
— Може да е промишлен токсин.
— Може ли? Наоколо няма никаква проклета промишленост.
— Ами… природен токсин тогава.
— Когато им направихте дисекция…
— Да?
— …отворихте черепа, видяхте възпаления и мозък…
— При такова голямо налягане дори след смъртта черепът направо се е пръснал.
— Мога да си представя.
— Извинявайте. Но затова очите им бяха така опулени.
