— Вие просто взехте проби от мозъчната тъкан или…
— Да?
— …направихте дисекция на мозъка?
— Направих пълна церебротомия на две от животните.
— Отворихте мозъците им?
— Да.
— И не открихте нищо?
— Само това, което ви казах.
— Нищо… необичайно?
Учудването, което се криеше зад мълчанието на Потър, почти можеше да се усети по телефона. После той каза:
— Какво очаквахте да открия, господин Фернандес?
Едуардо не отговори.
— Господин Фернандес?
— Ами гръбначните им стълбове? Прегледахте ли ги по цялата им дължина?
— Да, направих го.
— Намерихте ли нещо… прикрепено?
— Прикрепено?
— Да.
— Какво имате предвид с това „прикрепено“?
— Може да е… приличало на тумор.
— Да е приличало на тумор?
— Да кажем тумор… нещо такова?
— Не. Нищо такова. Абсолютно нищо.
Едуардо отдръпна за малко слушалката, за да отпие от бирата. Когато отново я долепи до ухото, чу Травис Потър да казва:
— …нещо, за което не сте ме уведомили?
— Не и нещо, което да знам — излъга той.
Ветеринарят този път не отговори веднага. Сигурно и той пиеше бира. После каза:
— Ако се натъкнете на още такива животни, ще ми се обадите ли?
— Да.
— Не само еноти.
— Добре.
— Всякакви животни.
— Дадено.
— И не ги пипайте.
— Няма.
— Искам да ги видя на мястото, където са паднали мъртви.
— Както кажете.
— Ами…
— Дочуване, докторе.
Едуардо затвори телефона и отиде при умивалника. Загледа се през прозореца към гората на запад от къщата.
Запита се колко дълго трябваше да чака. Беше му писнало до смърт от чакане.
„Хайде“ — каза тихо той по адрес на скрития в гората наблюдател.
Беше готов. Готов за Ада, Рая или вечната пустота каквото и да дойдеше.
Не се боеше от смъртта.
Това, което го плашеше, беше как щеше да умре. Какво можеше да изпита. Какво можеха да му сторят в последните минути или часове от живота му. Какво можеше да види.
На сутринта на двайсет и първи юни, докато закусваше и слушаше международните новини по радиото, той погледна нагоре и видя катерица на прозореца на северната стена на кухнята. Беше се изправила на перваза на прозореца и го гледаше през стъклото. Изглеждаше напрегната. Както енотите преди.
Гледа я известно време, после отново се зае със закуската си. Всеки път, когато вдигнеше глава, животното стоеше на поста си.
След като изми чиниите, отиде при прозореца, наведе се и застана пред катерицата. Разделяше ги само стъклото. Животното не изглеждаше обезпокоено от неговата близост.
Той почука с пръст по стъклото точно пред муцуната на животното.
Катерицата не помръдна.
Той се изправи, завъртя дръжката и започна да отваря прозореца.
Катерицата скочи от перваза и избяга в страничния двор, където отново се обърна към него и го загледа напрегнато.
Затвори и заключи прозореца, след което излезе на предната веранда. Две катерици вече стояха на тревата и го чакаха. Когато Едуардо седна на дървения люлеещ се стол, едно от малките зверчета остана на тревата, но другото се изкачи до най-горното стъпало на верандата и продължи да го наблюдава оттам.
През тази нощ, отново барикадирал се в леглото на спалнята си и опитващ се да заспи, той чу как катериците тропаха по покрива. Малките нокти дращеха по керемидите. Когато накрая заспа, сънува гризачи. На следващия ден, двайсет и втори юни, катериците останаха с него. На прозорците. В двора. На верандите. Когато отиде да се разходи, те го следваха от разстояние.
Двайсет и трети мина по същия начин, но на сутринта на двайсет и четвърти той откри мъртва катерица на задната веранда. Имаше съсиреци от кръв в ушите й и засъхнала кръв в ноздрите. Очите бяха изскочили от орбитите. Откри още две катерици в двора и четвърта на стълбите на предната веранда, всичките в едно и също състояние.
Те бяха издържали на контрола по-дълго от енотите. Очевидно пътешественикът се учеше. Едуардо се запита дали да се обади на д-р Потър. Накрая събра четирите тела и ги занесе в центъра на източната поляна. Хвърли труповете в тревата, където дивите животни щяха да се погрижат за тях.
Отново си помисли за въображаемото дете в отдалеченото ранчо, което може би беше гледало към фаровете на черокито, докато той се прибираше от ветеринаря преди две седмици. Каза си, че дължи на това дете — или на другите деца, които реално съществуваха — да разкаже на Потър цялата история. Трябваше да се опита да информира и властите. Макар че да накара някого да му повярва, щеше да бъде много мъчително и трудно изпитание за него.
Сигурно заради бирата, която пиеше от сутринта, но този път не можа отново да почувства принадлежността си към общността. Беше прекарал целия си живот в избягване на хората. Не можеше току-така отново да ги заобича.
Освен това всичко за него се беше променило, когато се върна вкъщи и откри следите на нашественика: буците пръст, мъртвите бръмбари, червея, парчето син плат на вратичката на фурната. С невероятен страх очакваше следващия ход в тази част от играта, но въпреки това отказваше да мисли за нея, като блокираше всяка забранена мисъл, която се зараждаше в измъчения му мозък. Когато накрая се осъществеше тази страшна конфронтация, сигурно вече нямаше да може да сподели преживяното с непознати. Ужасът беше прекалено голям, за да може само той да го изпита и да бъде негов свидетел.
Продължаваше да си води дневник на събитията и сега написа за катериците. Нямаше нито достатъчно желание, нито сили да описва преживяванията си така подробно, както беше правил в началото. Беше лаконичен, като гледаше да не изпуска никаква важна информация.
Искаше да разбере пътника, като пишеше за него. Пътника… и себе си.
През последния ден от юни реши да отиде до Игълс Руст, за да купи хранителни продукти и други необходими неща. Като се има предвид, че сега живееше дълбоко в сянката на непознатото и фантастичното, всяко рутинно всекидневно действие — готвенето, оправянето на леглото сутрин, пазаруването — му се струваше безсмислена загуба на време и енергия, абсурден опит да се преструваш, че всичко е наред, като н същото време съществуването ти вече беше странно и ненормално. Но животът си
