обърнеш към тамошната полиция.
— Може би. Но светът е по-различен от този, който виждаш в старите черно-бели филми, лельо Джен. В онези дни ченгетата са били по-отдадени на службата на закона. Хората са били по-добри. Нещо се е случило. Всичко се е променило. Целият свят е като… разбит. Хората все повече се отчуждават един от друг и остават самотни.
— И мислиш, че съм изгубила слънчевата си жизнерадост?
Мики се усмихна.
— Ами аз никога не съм била напълно весела и щастлива. Но знаеш ли, дори и да ми предстои трудна задача, се чувствам по-добре, отколкото когато… мисля, че се чувствам по-добре от всякога.
През зелените очи на Дженива сякаш премина сянка и погледът й се помрачи.
— Страх ме е.
— Мен също. Но ще ме е страх повече, ако не сторя нищо.
Лиля й кимна.
— Приготвих ти един буркан със сладки.
— Обичам сладки.
— И едно бурканче със зелени маслини.
— Ти си страхотна.
— Нямах люти чушки.
— Е, нищо, тогава значи съм готова за път.
Прегърнаха се. На Мики й се стори, че Джен не иска да я пусне от прегръдката си и че на нея самата не й се тръгва.
Джен прошепна като молитва:
— Върни я обратно.
— Ще я върна — също прошепна Мики, убедена, че ако обещанието беше изречено на висок глас, щеше да е прекалено дръзко и щеше да предизвика съдбата.
След като Мики се качи в колата и запали двигателя, Джен се хвана за отворения прозорец.
— Сложих ти и три пакета с М&М.
— След пътуването непременно ще мина на диета със салата.
— И, скъпа, в малкия зелен буркан има нещо много вкусно. Задължително го опитай довечера.
— Обичам те, лельо Джен.
Дженива попи сълзите си с кърпичка и отстъпи назад.
После, докато шевролетът започна да се отдалечава, старата жена се затича след колата и помаха с мократа кърпичка.
Мики спря и Джен отново се наведе към прозореца на колата.
— Помниш ли, малка мишчице, гатанката, която ти задавах като малка?
Мики поклати глава.
— Гатанка ли?
— Какво ще откриеш зад вратата…
— … която се намира на една врата от Рая — довърши Мики.
— Значи помниш. А помниш ли как ми даваше отговор след отговор и нито един не беше правилният?
Мики замълча и само кимна.
В зелените очи на Дженива горяха пламъци.
— Още тогава трябваше да разбера от отговорите, че нещо в живота ти не е наред.
— Добре съм, Джен — успя да каже само Мики. — Вече не че притесняват подобни проблеми.
— Какво ще откриеш зад вратата, която е на една врата от Рая? Помниш ли верния отговор?
— Да.
— И мислиш ли, че наистина е верен?
— Ти ми каза верния отговор, лельо Джен. Значи трябва да е истина. Ти никога не лъжеш.
На следобедното слънце сянката на Дженива беше по-дълга и по-тънка от обикновено, по-черна от асфалта под нея. Нежният ветрец разроши златисто-посребрената й коса и от нея се образува ореол. Сякаш някаква свръхестествена сила се всели в нея.
— Спомни си, скъпа, поуката от гатанката. Това, с което си се заела, е много хубаво и благородно. Но ако не се получи нищо, винаги съществува онази врата и това, което се намира зад нея.
— Ще се получи, лельо Джен.
— Върни се у дома.
— Че къде другаде ще намеря жилище без наем и такава добра храна?
— Върни се у дома — настоя Дженива.
— Непременно ще се върна.
Дженива сияеше на слънцето, сякаш и тя излъчваше светлина. Протегна ръка към бузата на Мики и я погали. После с неохота се отдръпна. В този момент никой весел филмов спомен не можеше да промени тъжните й чувства. И ето, Дженива маха за сбогом отзад. Сияе на слънцето и маха. Маха. Колата завива зад ъгъла и Дженива се скрива. Мики е сама, а Нънс Лейк се намира на повече от две хиляди и петстотин километра от тук.
Глава 53
Пълна с вълшебни бебета, пчелата-кралица пътува из Невада, седнала до скорпиона, който я е оплодил. Очите им са скрити зад слънчеви очила, както и намеренията им. Две насекоми — знаменитости в кралска карета.
Те продължават да заговорничат почти шепнешком. Разговорът им бива прекъсван само от смях и от възторжените възклицания на кралицата.
Имайки предвид това, което старата Синсемила й е разкрила, Лейлъни изобщо не можеше да отгатне по логически път какво са намислили двамата. Като бъдещ писател тя не страда от липса на въображение, но никой нормален човек не би могъл да си представи ужасите, раждащи се в болните мозъци на майка й и доктор Смърт. Те спряха да обядват в бара на един хотел-казино западно от Лас Вегас, заобиколен от километри горещ пясък и напукани скали. Това кътче беше построена насред пустошта не защото пейзажът беше подходящ за курорт, а защото значителен процент от хората, пътуващи за Вегас, щяха да се отбият първо тук, нетърпеливи да си опитат късмета, който обаче най-вероятно щеше да им изневери.
В този дворец на кича и безвкусицата продаваха евтино пиене на алкохолици, пристрастени комарджии, решени да се разорят на всяка цена, и на почитатели на садистични проститутки с камшици. Но дори тук ресторантът предлагаше омлети с яйца без холестерол и нискомаслено сирене с броколи.
Лейлъни се оказа в капан, седнала между майка си и Престън в полукръглото сепаре със седалки от червена изкуствена кожа. Старата Синсемила поръча две от тези диетични и безвкусни ястия, едно за нея и едно за дъщеря й, с препечени филийки и две чинии с пресни плодове. Докторът на смъртта изяде един чийзбургер и пържени картофи — усмихнат до уши, облизващ устните си, непоклатим. Сервитьорката им беше тийнейджърка с мазна руса коса. На табелката на униформата й пишеше: ЗДРАВЕЙТЕ, КАЗВАМ СЕ ДАРВИ. Сините очи на Дарви бяха абсолютно празни. Без изобщо да прикрива скуката и досадата си, тя често се прозяваше, докато сервираше на клиентите, мънкаше си под носа, едва се влачеше и бъркаше поръчките. Когато й направеха забележка, тя въздъхваше отегчено.
Лейлъни предположи, че една толкова отегчена душа като Дарви може да се зарадва на колоритни клиенти, които да облекчат скуката й, и може наистина да се вслуша в нейната истинска драма.
Когато сервитьорката дойде със сметката, Лейлъни я заговори:
— Искат да ме заведат в Айдахо, да разбият черепа ми с чук и да ме погребат в гората.
Дарви бавно примигна като гущер, припичащ се на слънце.
Престън Мадок каза на Лейлъни:
— Скъпа, бъди искрена с госпожицата. Двамата с майка ти не сме маниаци с чукове. Ние сме маниаци с брадви. Няма да ти разбием главата, а ще те насечем на парчета и ще те дадем за храна на мечките.
— Говоря сериозно — продължи Лейлъни към Дарви. — Той уби по-големия ми брат и го зарови в
