Монтана.
— Нахраних с него мечките — добави уж шеговито Престън. — Винаги постъпваме така с трудни деца.
Синсемила гальовно разроши косата на дъщеря си:
— О, Лейни, бебчо, понякога си толкова мрачно дете.
Бавно мигащата Дарви сякаш чакаше да се появи някоя муха и да я сграбчи с жабешкия си език.
Майката се обърна към русата флегма:
— Брат й всъщност беше отвлечен от извънземни и в момента го лекуват в тяхната секретна база на орбиталната станция на Луната.
— Майка ми наистина вярва в приказките за извънземни — каза Лейлъни. — Тя е побъркана и са й вкарали милиарди волтове ток в мозъка с електрошокова терапия.
Майка й театрално забели очи и имитира електрически звук:
— З-з-з, з-з-з, — засмя се и отново: — з-з-з, з-з-з!
Играещ ролята на строг, но любящ баща, Престън Мадок отново се намеси:
— Лейни, престани. Не е смешно.
Синсемила се намръщи на Престън:
— О, скъпи, всичко е наред. Тя просто упражнява въображението си. Това е хубаво, полезно е. Не съм убедена, че детските фантазии трябва да се потискат.
— Ако се обадиш на ченгетата и им се закълнеш, че си видяла тази двамата да ме удрят, ще започнат разследване и всичко ще свърши, ще си героиня — каза Лейлъни на сервитьорката. — Ще те дават по телевизията и дори може да те поканят в шоуто на Опра Уинфри.
Дарви остави сметката на масата и отговори:
— Ето защо никога няма да имам деца.
— О, не говори така — разчувствано й възрази Синсемила — Дарви, не се лишавай от майчинството. Толкова е вълнуващо! Раждането на дете те свърза здраво с живата земя.
— Да, бе — отвърна сервитьорката и отново се прозя. — Страшно вълнуващо ми се струва.
Тя се отдалечи от масата, а Престън остави тлъст бакшиш до сметката.
— Лейни, бебчо, това мрачно мислене е резултат от глупавите книги за зли хора-свине — каза Синсемила. — Трябва ти нещо по-сериозно, за да проясниш мозъка си.
— Невероятна си, майко.
Старата Синсемила сложи ръка на гърба на Лейлъни и я придърпа към себе си. Прегърна я силно в изблик на, колкото и странно да беше, майчини чувства.
— Понякога ме притесняваш, малък Клонкинаторе — каза Синсемила и се обърна към Престън: — Мислиш ли, че е кандидат за терапия?
— Когато му дойде времето, те ще излекуват и ума, и тялото й — пророкува той. — За превъзхождащия извънземен интелект тялото и умът са едно цяло.
Зовът за помощ към Дарви се оказа напразен. Не защото дебелата глава на сервитьорката не можа да схване казаното, а защото за пръв път Лейлъни показа на Престън, че не вярва в неговата история за Лукипела — как бил засмукан от летяща чиния и бил излекуван от извънземни лечители от Марс и Андромеда. Тя разкри, че го подозира в убийство. Престън може би преди се досещаше, но сега вече знаеше със сигурност.
Когато излизаше от сепарето, Лейлъни дръзна да погледне Престън. Той й намигна.
Можеше да се опита да избяга. Въпреки шината на крака можеше да измине доста бързо поне стотина километра, а след това щеше да запази добро темпо. Ако обаче побегнеше между масите, излезеше от ресторанта и извикаше: „Той ще ме убие“, персоналът на казиното и играещите най-вероятно нямаха изобщо да реагират.
Затова Лейлъни смирено отиде до „Лекия вятър“. Когато Дарви се прозяваше отново, взимаше бакшиша и си мислеше, че побърканото недъгаво хлапе е извадило късмет с такъв щедър баща, караваната вече излизаше на междущатско шосе № 15, заредена и движещата се с пълна скорост на североизток към Вегас.
На седалката на шофьора след сравнително трезво прекарана сутрин, подкрепила се с обяда, старата Синсемила се готвеше да премине към приемането на медикаменти, което всяка една родителка на свръхестествени човеци трябваше да стори. Взе аптекарско порцеланово хаванче между краката си и стри на прах в него три таблетки.
Лейлъни нямаше представа какви са тези вещества. Едва ли обаче бяха таблетки аспирин.
Когато пчелата-кралица свърши със стриването, сложи сребриста тръбичка в едната си ноздра и смръкна от психоактивиращата смес. После смени ноздрите, за да намали вредния ефект върху лигавицата на носа. Това се дължеше на факта, че органът на обонянието й се беше превърнал в прахосмукачка за всякакви токсични субстанции.
Нека купонът да започва и супербебетата да мутират.
Близо до Лас Вегас те отбиха по федералната магистрала № 95, която продължаваше на север по протежение на западната граница на Невада. Близо двеста и петдесет километра покрай националния резерват в долината на смъртта, който се намираше от другата страна на границата, в Калифорния. Пустинният терен не се различаваше много от Долината на смъртта. Той не се промени нито по-късно при град Голдфийлд, нито когато след Тонопа завиха на северозапад.
Маршрутът им минаваше далеч от Източна Невада, където федералните сили бяха блокирали всички магистрали и огромни площи от хиляди квадратни километра в търсене на наркобосовете, за които Престън продължаваше да настоява, че са извънземни. „Типична дезинформация на правителството“ — негодуваше той.
Седнала на кухненската масичка, Лейлъни изобщо не се интересуваше от никакви наркобосове и извънземни. Вече губеше и интерес към злите хора-прасета от друго измерение това беше първата книга от поредица от шест части. Невъзможността да се концентрира върху романа не се дължеше на обстоятелството, че главните лоши герои са станали по-малко лоши, или че добрите са станали по-малко добри. Тъй като отношенията й с Престън се влошиха толкова драстично, тя вече не се вълнуваше от разни странни истории за животноподобни злодеи. Един реален еквивалент от плът и кръв на човек-прасе седеше зад волана на „Лекия вятър“. Той кроеше болни планове и в сравнение с него дори и най-страховитите фантастични герои изглеждаха като Червената шапчица. Накрая тя заряза романа и отвори дневника си, в който беше описала сцената от ресторанта. По-късно докато караваната се носеше из изсъхналите планини и високите равнини, Лейлъни отрази наблюденията си за поведението на майка си, която напоследък беше доста превъзбудена. Това се дължеше поне на два наркотика в допълнение към стритите на прах таблетки.
Близо до Тонопа на триста и двайсет километра от Вегас, Синсемила седна на масата до Лейлъни и се приготви да се обезобразява. Сложи специално за тази цел синя хавлия, която щеше да й е необходима за ръката. В тенекиена кутия от бисквити със снежни човеци на капака беше подредила инструментариума си. Той се състоеше от спирт, памуци, марли, лейкопласт, обезболяващи медикаменти, бръснарски ножчета, три хирургически скалпела с различна форма и четвърти с изключително остро острие от рубин, предназначен за операция на очите.
Синсемила положи лявата си ръка върху хавлията и се усмихна при вида на големия и безформен белег на предмишницата, дълъг петнайсет и широк пет сантиметра. В продължение на минути тя сякаш медитира върху тази илюстрация от изкривена плът.
Лейлъни изобщо не искаше да става свидетел на подобна лудост. Искаше й се да се скрие от майка си, но нямаше къде да избяга от нея в караваната. Не й разрешаваха да влиза в спалнята на Синсемила и Престън, а диванът в дневната беше съвсем близо до масата. Ако се оттеглеше в банята и затвореше вратата, майка й можеше да я последва.
Тя беше разбрала, че ако покажеше и най-малко отвращение или неодобрение, щеше да си навлече гнева на майка си — ураган, на който не се устояваше лесно. Ако пък Лейлъни покажеше интерес към заниманията на Синсемила, майка й можеше да я обвини, че е шумна или че се държи невъзпитано, и отново щеше да последва буря.
Безразличието си оставаше най-сигурната тактика, макар и да беше престорено и да маскираше
