истинското отвращение. Затова когато Синсемила подреди инструментите за обезобразяване, Лейлъни се съсредоточи върху дневника си и започна да пише задълбочено в него, без да обръща внимание на побърканата жена.
Този път безразличието се оказа неподходящо за защита. Лейлъни се беше научила да пише еднакво добре и с двете ръце. Сега, докато пишеше с лявата, недъгавата ръка, майка й я гледаше със засилен интерес. Лейлъни предположи, че Синсемила любопитства какво пише в дневника, но за голяма нейно съжаление се излъга. Духът на откачен касапин се беше вселил в майка й.
— Мога да я направя красива — каза Синсемила.
Лейлъни реагира, без да спира писането:
— Кое да направиш красиво?
— Изкривената ти китка, свинското копито, което иска да стане човешка ръка. Тази грозна буца на върха на ръката ти — това може да стане красиво. Мога да я направя красива. Не само красива, а направо великолепна, произведение на изкуството, и ти няма да се срамуваш повече.
До този момент Лейлъни си въобразяваше, че е защитена с надеждна броня срещу нападенията на майка си. Ударът обаче беше толкова неочакван, че копието намери уязвимото място между бронята, хлъзна се между ребрата и прониза сърцето й — бързо и болезнено пробождане.
— Не ме е срам от ръката ми — отвърна тя. Не искаше майка й да разбере, че я е наранила.
— Храбрата Лейни отново излиза с нейния стар номер „нищо не може да ме спре и аз съм невъзмутима“. Отново се прави на принцеса. Аз й говоря сериозно, а тя иска да ми каже, че грозната недъгава ръка е красива. Не се боя да кажа „недъгава“, а ти вземи се събуди, момиче. Трябва да престанеш да си въобразяваш, че като мислиш нормално, значи си нормална. Много ще се разочароваш. Никога няма да бъдеш нормална, но можеш да се разкрасиш малко. Чуваш ли?
— Да. — Лейлъни пишеше по-бързо, решена да отрази всяка една дума на майка си. Като се отнасяше към този монолог просто както някакво граматическо упражнение-диктовка, тя се абстрахираше от жестокостта. Ако успееше да задържи Синсемила на дистанция, нямаше да позволи да я наранят отново. Можеш да бъдеш наранен само от реални хора. Реални хора, които не са ти били безразлични. Така че наричай си я „старата Синсемила“, „пчелата-кралица“ или „скъпата майчица“, отнасяй се към нея весело, пренебрежително, защото в крайна сметка тя си остава един клоун и думите й нямат никакъв смисъл.
— За да се приближиш до нормалността — каза старата Синсемила, пчелата-кралица, змиеукротителката, преминала шокова терапия, — трябва да погледнеш трезво на това, което ти е объркано. Трябва да погледнеш трезво на подобната ти на щипка на рак ръка. Знаеш ли как да я подобриш?
— Не. — Лейлъни пишеше като бясна.
— Виж.
Лейлъни вдигна поглед от дневника.
Синсемила посочи с пръст белезите на предмишницата си.
— Сложи си ръката тук на хавлията и аз ще я направя красива като моята.
Погълнала обилен омлет със сирене и солидно количество незаконни химически дроги, сега Синсемила изпитваше друг зверски глад.
На Лейлъни й се стори, че погледът на майка й ще й извади очите. Погледна към лявата си китка. Усети, че вниманието на Синсемила също е насочено натам.
Ако само грубо отхвърлеше предложението да направят ръката й „по-красива“, можеше сериозно да разгневи майка си. Тогава имаше риск Синсемила да бъде изцяло обсебена от тъмно желание да твори скулптури от плът и тогава тя щеше да преследва Лейлъни с дни.
Докато пътуваха към Айдахо и вероятно към тихото кътче в Монтана, където я чакаше Луки, Лейлъни трябваше да запази ясно съзнание, да бъда нащрек в случай, че у Престън Мадок се събуди нагонът да убива, и да се възползва от първата възможност да избяга от кошмара.
Но нищо от това нямаше да бъде възможно, ако майка й непрекъснато й досаждаше. В дома на Мадок мирът и спокойствието не идваха често, но тя трябваше да постигне някакво примирие по въпроса за обезобразяването, ако иска да запази бистър ум и да се спаси.
— Красива е — излъга Лейлъни. — Не боли ли?
Синсемила извади от кутията шишенце с обезболяващо.
— Намажи с това кожата си и ръката ти ще изтръпне. Останалата болка ще е цената за твоята красота. Всички велики писатели и художници знаят, че без болка няма красота.
— Капни малко на пръста ми. — Лейлъни протегна дясната си ръка, като предпочете да държи лявата, деформираната, по-далеч от настървената си майка.
Течността имаше лютива миризма и й се стори студена при допира с пръста й. Кожата й първо я засърбя леко, след което изтръпна и стана като гума.
Докато старата Синсемила я гледаше с кръвясал поглед както лисицата наблюдава нищо неподозиращ заек, Лейлъни остави химикалката и вдигна деформираната си ръка, като се престори, че я оглежда.
— Твоите рисунки са красиви, но аз си харесвам повече моята форма.
— Всяко дете се опитва да се опъва, да се съпротивлява. Дори и бебчето Лийни. Тя не иска да яде кейк с ром, за да не се напие, сбърчва нос, когато майка й се забавлява безобидно. Но дори и Лейлъни, госпожица Целомъдрие, трябва да бъде красива. Но Лейни не харесва моята рисунка. Че кое дете ще иска да има татуировка като майка си? И аз също не искам. Мамка му, тогава да вземем да се обличаме еднакво, да се фризираме еднакво, да ходим заедно на чаени партита, да правим кейкове за някакви глупави църковни благотворителни мероприятия. И най-накрая Престън ще трябва да ни застреля и да ни отърве бързо от мъките. Ти каква форма си измислила?
Все още оглеждаща ръката си, Лейлъни положи всички усилия да накара майка й да повярва, че двете са намерили общ език и се разбират чудесно.
— Не знам. Нещо уникално като изпъстрените крила на водно конче. Нещо изключително красиво, но екстравагантно. Нещо, което казва: „Майната ти, аз съм мутант и се гордея с това“.
Макар че е бясна, старата Синсемила успява да обуздае звяра в себе си, да потисне стихията на лудостта и да се престори на мила и ласкателна:
— Да! Дай да ти украсим пръста! Може би в теб все пак е останало нещо от мен, Лейлъни. Може би в жилите ти тече благородна кръв, макар и на пръв поглед да не се забелязва.
Движеха се със скорост сто километра в час. Слънцето над Невада безмилостно печеше зад планините. Хавайските танцьорки поклащаха бедра. Лейлъни и майка й се бяха свили до масата като палави тийнейджърки, обменящи си клюки за момчетата, грима и модата. Но в действителност обсъждаха как да инкрустират една вече и без това странна ръка.
Майка й беше привърженичка на труден и сложен проект: мръсни думи и фрази, красиво изрязани върху всеки пръст и върху дланта, разклоняващи се на лъчи към гърба на дланта.
Докато се преструваше, че сериозно е заинтересувана от идеята да превърне ръката си в живо табло за демонични рисунки, Лейлъни предлагаше различни алтернативи: сюжети с цветя, листа, египетски йероглифи, поредица от числа с магически свойства, взети от книгите на Синсемила по нумерология…
След близо четирийсет минути зловещ разговор те постигнаха единодушие поне за едно нещо — че уникалното платно, каквото представляваше ръката на Лейлъни, не трябва да се хаби напразно. Следователно беше необходимо подробно обмисляне и проучване. Ако Ричард Браутиган беше измислил и написал „В захарта на пъпеш“ през един летен следобед, Синсемила щеше да разбере словата му само от едно прочитане и нямаше непрекъснато да преоткрива все нови и нови мистерии в творбата. В продължение на няколко дни те щяха да обмислят всички варианти на проекта и да се консултират отново за дизайна.
Лейлъни дори даде име на новото изкуство „биогравюра“, което беше по-приятно за ухото от „обезобразяване“. Художникът в Синсемила се пробуди и тръпнеше пред авангардността на подобно занимание.
Опасността от голяма буря от страна на Синсемила беше избегната толкова успешно, че скъпата й родителка си прибра комплекта, без да употреби скалпела нито върху ръката на Лейлъни, нито върху собствения си грозен белег на предмишницата. Поне засега желанието й да реже беше преминало.
Желанието й да витае отново из облаците обаче не беше секнало. Отиде до хладилника и взе оттам
