Представяше си как се събужда объркана и замаяна и вижда, че Синсемила е заета с „творението“ върху ръката й.
Потръпна, когато и последното късче светлина изчезна зад хоризонта. Макар че пустинната нощ беше топла, по гърба й полазиха леденостудени тръпки.
Ако майчиното тяло беше в мрачно настроение, може би породено от халюциногенните гъби или някоя опасна смес от медикаменти, може да реши, че обезчувствяването на ръката на Лейлъни ще намали авангардността на творбата. Или че е много по-интересно да „гравира“ нормалните части на тялото на дъщеря си. Тогава Лейлъни можеше да се събуди в агонизиращи болки, дори с надписи, изрязани върху лицето й.
Точно затова непрекъснато се шегуваше с всичко, правеше забавни подмятания. Както имаше весел и жизнерадостен смях, така имаше и тъмен, мрачен смях, който обаче я утешаваше. Ако тя някога не успее да се присмее на нещо или на някого и не може да намери повод за смях, значи тогава ще е съкрушена от страх и безнадеждност. Тогава няма да е от значение дали формално или физически е жива, защото дълбоко в душата си ще е мъртва.
Вече ставаше все по-трудно да намира повод за смях и ирония.
Налегнатата от наркотични халюцинации пчела-кралица още шепнеше. Шепнеше, но вече не лежеше на пода. Вече не гледаше към бога-слънце, а се беше свила на кълбо и сякаш говореше с два отделни гласа. Единият шепот определено си беше нейният, но вторият звучеше по-дълбоко, по-грубо и сурово, странно, като че ли тя общуваше с демон, който я беше обладал и говореше с нейния глас.
Седнала отпред с гръб към дневната, Лейлъни не можеше да чуе добре какво точно говори старата Синсемила. Само две думи, повтаряни многократно, се открояваха от цялата неясна тирада. Може би Лейлъни само си представяше тези две думи, като превеждаше за себе си дърдоренето през призмата на собствената си параноя. „Момичето“, сякаш шепнеше Синсемила, а после демонът повтаряше гърлено: „Момичето“.
По-скоро думите бяха плод на фантазията й, защото когато Лейлъни се вслушваше или когато се обърнеше към свитата като зародиш Синсемила, чуваше само безсмислено мърморене. Сякаш пчелата- кралица беше проговорила езика на насекомите или под влиянието на бога на гъбите говореше на непознати езици. И все пак, когато отново се обърнеше напред, когато мислите й отново се върнеха към Айдахо и към вариантите за самозащита, когато само подсъзнателно чуваше майка си, отново се носеха страшните думи: „момичето… момичето…“
Трябваше да си вземе ножа.
Лукипела беше отишъл с Престън Мадок в планините на Монтана по здрач. Никога не се завърна. През първата нощ след изчезването на брат й Лейлъни беше пропълзяла до кухнята на караваната, за да вземе оттам един от касапските ножове. Острието беше дълго девет сантиметра. Като оръжие той беше по-слаб от трийсет и осемкалибров револвер или огнехвъргачка, но беше леснодостъпен и удобен за криене.
Няколко вечери по-късно тя беше разбрала, че скоро Престън няма да я изпрати при звездите, може би не и преди да наближи десетия й рожден ден през февруари. Ако понечеше да крие кухненския нож у себе си в продължение на петнайсет месеца, със сигурност някой път щеше да го изпусне или щяха да я хванат. Така щяха да разберат, че тя възнамерява да се бори за живота си.
Без предимството на изненадата ножът нямаше да й е от по-полезен от голи ръце.
По едно време мислеше да го върне в кухнята. Но се побоя, че ако възникне криза, ще бъде под засилено подозрение и наблюдение, следователно няма да й дадат да припари до кухнята.
Вместо това тя скри ножа в матрака на дивана, на който спеше всяка нощ. Повдигна единия край на матрака, направи прорез и пъхна оръжието вътре. После залепи прореза с изолирбанд.
Да сменя завивките и да пере беше нейно задължение. Затова никой, освен Лейлъни не можеше да види лепенката.
В мъртвите часове на задаващата се нощ, докато Престън и старата Синсемила спяха, Лейлъни щеше да обърне матрака отново, да отлепи лепенката и да извади ножа. Оттук до Айдахо — и до горите на Монтана, ако стигнеше дотам — тя щеше да носи острието, залепено за тялото си.
Догади й се при мисълта да наръга жив човек, дори и той да е доктор Смърт и дори и съучениците му в училище вероятно да му бяха лепнали етикета „най-подходящ кандидат за наръгване“. Лейлъни можеше да действа твърдо и решително, а ако твърдостта се измерваше по враждебността към жертвата, тогава нямаше равна. Но твърдостта, която се изискваше при упражняването на насилие, заедно с необходимата доза жестокост, можеше да не бъде по силите й.
Така или иначе щеше да залепи ножа към тялото си.
Когато настъпеше време за действие, Лейлъни щеше да стори всичко необходимо, за да се защити. Нейните недъзи бяха по-малки отколкото на Луки. Тя винаги е била по-силна от брат си. Когато накрая пристигнеше с псевдобаща си на нежеланото място, когато той свалеше маската, зад която се криеше и живееше, и разкриеше истинското си зловещо лице, тя може би щеше да умре в страшни мъки като Луки, но нямаше да се даде без бой. Независимо дали й стискаше да употреби ножа, тя щеше да накара Престън Мадок да я запомни за цял живот.
Един стон, дошъл от старата Синсемила, накара Лейлъни да обърне седалката към дневната.
На фона на меката светлина от лампата Синсемила се обърна по корем. Остана така, просната на пода, с глава изправена нагоре, зареяла празен поглед в кухнята. После, сякаш беше някакво животинче в кутия, тя запълзя по корем към задната част на караваната.
Лейлъни седеше и наблюдаваше, докато майка й отвори вратата на хладилника. Тя нямаше намерение да взима нищо от хладилника, но просто не можеше да се изправи на крака, за да стигне до електрическите ключове и да запали лампата над мивката. Запълзя към шкафа, за който за по-голямо удобство на пода се съхраняваха запасите с алкохол.
Нещо задържа Лейлъни, когато стана от седалката и тръгна към кухнята. Стегнатия й в шина крак не реагира така плавно както обикновено и тя закуцука странно непохватно. Не както когато се опитваше да скрие недъга си и да си намери повод за шега и смях.
Когато Лейлъни стигна до кухнята, хладилникът беше затворен.
Включи лампата над мивката.
Старата Синсемила беше взела бутилка текила. Седеше на пода. Държеше бутилката между бедрата си и се опитваше да я отвори.
Лейлъни взе пластмасова чаша от чекмеджето. Всички съдове за пиене на „Лек вятър“ бяха пластмасови заради опасността Синсемила да се нарани със стъклени.
Сложи лед и резен лимон в чашата.
Макар че майка й спокойно можеше да изпие текилата топла, без чаша и лимони, последствията щяха да са неприятни. Когато гълташе от бутилката, тя винаги пиеше прекалено много и прекалено бързо. Тогава изпитото излизаше навън и Лейлъни винаги трябваше да чисти.
Докато момичето не се надвеси, за да отвори бутилката, Синсемила сякаш не забелязваше, че си има компания. Тя даде бутилката, без да се съпротивлява, но се сви в ъгъла и вдигна ръце пред лицето си, сякаш за да се защити. По страните й изведнъж потекоха сълзи.
— Аз съм — каза Лейлъни и предположи, че майка й все още се намира в отнесеното си състояние, в някакъв измислен и нереален свят.
С изкривено лице и измъчен глас Синсемила се замоли:
— Не, недей, чакай, недей, недей… Аз само исках хляб с масло.
Докато наливаше текилата, ръцете на Лейлъни трепереха нервно и бутилката дрънчеше в чашата. Особено я изнерви думата „хляб“.
В случаите, когато Лейлъни се събуждаше и откриваше, че стоманената шина липсва, когато я принуждаваха да търпи унизителна и трудна игра, майка й страшно много се забавляваше, докато я гледаше как се мъчи. Синсемила обаче твърдеше, че „животът по-често те замерва с камъни, отколкото да ти поднася хляб с масло“. Тази сентенция винаги й се струваше като неотменна част от лудостта на Синсемила.
Свита на пода и вдигнала ръце, очевидно очакваща да я нападнат, Синсемила отново измоли:
— Недей, моля те, недей.
— Аз съм.
