— Моля те, недей.
— Майко, аз съм, Лейлъни.
Не искаше да мисли, че майка й не е обзета от наркотични фантазии, че е затънала в капана на собственото си минало. Защото това щеше да означава, че някога тя се е бояла, страхувала се е, молела е за милост, но може би никога не я е получила. Това щеше също да означава, че е заслужавала не само ненавист, а поне малко съчувствие. Лейлъни често съжаляваше майка си. Съжалението й позволяваше да запазва сигурна емоционална дистанция. Но при съчувствието страданието беше еднакво и за едната, и за другата страна. Тя не можеше да прости на майка си до такава степен, че да изпитва съчувствие към нея.
Тялото на Синсемила трепереше и дори шкафовете тропаха. Тропането сякаш беше в ритъма на дишането й. Дишаше и издишаше рязко, като в същото време на пресекулки изричаше:
— Моля те, моля те, моля те. Само исках хляб. Хляб с масло. Малко хляб намазан с масло.
Лейлъни държеше чашата с текила с лед и лимон — точно както скъпата й майка я предпочиташе. Коленичи на здравото си коляно.
— Ето ти това, което искаше. Ето.
Лицето на Синсемила продължаваше да е скрито от пръстите й. Красивите й сини очи бяха замъглени от страх и уязвимост. Това не беше страхът от въображаеми чудовища, които понякога я спохождаха в халюцинациите, а ужас, който миналото не можеше да изтрие от паметта й, който разяждаше сърцето и ума й. Ужасен страх от някой изверг, който действително е съществувал.
— Само хляб с масло.
— Вземи, мамо, ето ти малко текила. — Гласът на Лейлъни също трепереше.
— Не ме удряй. Недей, недей.
Лейлъни настоятелно бутна чашата в ръцете на майка си.
— Ето ти проклетия хляб, ето го проклетия хляб с масло, мамо, вземи го. За Бога, вземи го!
Тя преди не беше крещяла на майка си. Това уплаши Лейлъни, защото разкриваше нейно вътрешно терзание, толкова силно, колкото досега не смееше да признае. Но шокът не беше достатъчен да върне Синсемила в реалността.
Момичето остави чашата между бедрата на майка си до бутилката с текила.
— Ето, вземи. Вземи. Ако повърнеш, ти ще чистиш.
После недъгавият крак на Лейлъни изведнъж отказа. Може би паниката блокира съзнанието й, когато чу майка си да плаче. Кухнята сякаш се сви и внезапно се превърна в тясна кутийка, не по-голяма от стаичка за изповеди. Притискащата клаустрофобия сякаш всеки момент щеше да принуди Синсемила да си признае греховете, а Лейлъни да приеме вътрешната болка и горчивината, толкова силни, че ако го стореше, щеше да загуби всякаква надежда и жажда за живот.
На момичето страшно много му се прииска да се махне от задушаващата я аура на майка си. Тя се хвана за дръжката на хладилника и се изправи. Завъртя се на недъгавия си крак, отблъсна се от хладилника и се устреми към предната част на „Лек вятър“, като че се намираше на борда на потъващ кораб.
Едва се добра и седна на седалката. Стисна юмруци и зъби. С големи усилия потисна сълзите си. Те можеха да разградят защитата й, която толкова й беше необходима в момента. Дишаше учестено и тежко. После — пак толкова трудно, но вече по-бавно и по-дълбоко, за да се успокои. Накрая успя да се овладее както много пъти преди, независимо от провокацията и разочарованието.
След няколко минути видя, че е седнала на шофьорската седалка. Беше я избрала инстинктивно заради илюзията за контрол, която даваше. В действителност не можеше да запали двигателя и да подкара караваната. Нямаше ключ.
Беше само на девет години и за да вижда през стъклото, трябваше да си подложи възглавница. Макар че освен по възраст във всичко останало не беше дете, макар че никога не й бяха дали възможност да бъде дете, тя избра тази седалка точно като невръстна хлапачка. Ако престореният контрол е единственото, за което се сещаш, ако престорената свобода е единствената ти свобода, тогава е по-добре да имаш богато въображение и да се наслаждаваш на измислените си мечти. Защото това ще е единственото ти удовлетворение. Тя разтвори юмруците си и стисна волана толкова силно, че ръцете я заболяха. Лейлъни обаче не отпусна хватката.
Тя можеше да търпи старата Синсемила, да чисти след нея, да й се подчинява, доколкото подчинението не вредеше на нея и другите, да я съжалява, да изпитва към нея състрадание и дори да се моли за нея, но не можеше да я дари със съчувствието си. Ако изобщо имаше причини да й съчувства, тя не искаше да ги знае. Защото съчувствието би означавало да съкрати дистанцията, която й позволяваше да оцелее в това тясно пространство. Да симпатизира на нея би означавало да рискува да попадне във водовъртежа на хаос и ярост, самовлюбеност и разочарование. Да бъде придърпана и да попадне във водовъртежа Синсемила. Защото, по дяволите, дори и старата й майка да беше страдала като дете или по-късно, дори и страданията й да я бяха принудили да търси бягство и утеха в наркотиците, тя беше човек като останалите и беше свободна да избира какъв живот да води. Тя или имаше, или нямаше воля да откаже лошите си пороци и да се излекува от болката и страданието. И ако не си даваше сметка, че го дължи на самата себе си, поне трябваше да се чувства задължена пред децата си, които никой не беше питал дали искат да се родят със свръхестествени способности. Никой никога нямаше да види Лейлъни Клонк да прибягва до наркотиците, да се напива и да лежи в собственото си повръщано, в собствената си урина. Никой никога. Тя щеше да си остане мутант, но нямаше да прави представление за другите. Съчувствие към майка й беше твърде много, мили Боже, твърде много беше да се иска от нея. Нямаше да я удостои със съчувствие, щом цената за това беше да се откаже от скъпоценното убежище на сърцето си — това малко спокойно местенце, в което можеше да се уедини в най-трудни моменти, това вътрешно кътче, в което майка й не можеше да проникне и дори изобщо не съществуваше. Само там живееше последната надежда.
Освен това, ако дадеше съчувствието си, едва ли щеше да го изрази в умерени дози. Познаваше се добре — щеше да отвори широко обятията си. Нещо повече, щеше да загуби своята бдителност, ключ за оцеляването й. Щеше да притъпи вниманието си. И тогава нямаше да може да предугади момента, в който Синсемила щеше да се опита да гравира върху ръката й. Щеше да се събуди от дълбок сън, без да усети нищо от „операцията“, и да открие, че ръката или лицето й са покрити от вулгарни и гнусни сцени и думи. Дори и реки от съчувствие не биха могли да отмият порока, илюзиите и халюцинациите на майка й. Макар и едно чудовище да е жалко, то все пак си остава чудовище.
Лейлъни продължаваше да стиска волана на караваната, макар и да стоеше на едно място. Но поне вече не се спускаше надолу към бездната на отчаянието, която допреди малко заплашваше да я погълне.
Ножът й трябваше. Трябваше да бъде силна и готова за всякакви развръзки. По-силна от всякога. Трябваше й Бог, Божията помощ и напътствия. И сега тя се молеше за помощта на Създателя, като в същото време стискаше кормилото.
Глава 56
И ето, Къртис Хамънд е изправен пред морална дилема, каквато никога не е предполагал, че ще го сполети в караваната „Флийтууд“, в Туин Фолс, Айдахо. Ако се вземат всичките екзотични, забележителни, опасни и невероятни места във Вселената, които е посетил, това изглежда страшно скучно, за да е сцена на може би най-голямата му етична криза в живота. Разбира се, думата „скука“ не се отнася за сестрите Спелкънфелтър, а само за пейзажа.
Майка му му служеше като агент на надеждата със свободата в борбата, обхващаща цели светове и галактики. Тя се беше изправяла срещу много по-жестоки убийци от фалшивите Ърл и Морийн, беше носила светлината на свободата и лелеяната надежда на безброй нуждаещи се души, беше посветила живота си на противостоянието срещу мрака на безразличието и омразата. В момента Къртис най-много желае да продължи нейното дело и знае, че това изисква от него да следва нейните правила и да се придържа към нейната почерпена от горчивия опит мъдрост.
Една от най-често повтаряните аксиоми на майка му препоръчва независимо на кой свят се намира, независимо от степента на развитие на цивилизацията, в никакъв случай да не разкрива извънземната си същност. Иначе няма да постигне нищо. Ако хората знаят, че идваш от друга планета, тогава мълвата за
