Чу позната музика от „Лицата на смъртта“. Този отвратителен документален филм беше събрал редки сцени на насилствена смърт и последиците й. Основното в него беше човешкото страдание и труповете в най-различни сгърчени пози и места.
Престън гледаше тази откачена продукция толкова често, че бе запомнил всеки кадър подобно на телевизионен маниак, който можеше да рецитира наизуст диалозите на героите от „Стартрек“. Понякога Синсемила се наслаждаваше на покъртителните гледки с него. Възхищението й от този филм беше движеща сила в увлечението й да снима пътни катастрофи.
След като веднъж я принудеха да гледа няколко минути от „Лицата на смъртта“, Лейлъни се изскубна от ръцете на Синсемила и оттогава отказваше да гледа дори секунда от него. Това, което вълнуваше доктора на смъртта и пчелата-кралица, предизвикваше гадене у момичето. Но освен гаденето видеофилмът предизвикваше и жалост към мъртвите умиращи хора на екрана.
Понякога Престън наричаше „Лицата на смъртта“ „дълбок интелектуален стимулант“. Понякога го определяше като авангардно развлечение и настояваше, че не се възбужда от съдържанието му, а е заинтригуван от високото изкуство, с помощта, на което е показана зловещата тема.
Всъщност човек не трябваше да е гадател, за да разбере, че филмът изпълняваше същите функции за доктора, каквито изпълняваха еротичните филми за повечето мъже. Осъзнаваш го, но не ти се иска да мислиш изобщо за това и не можеш да го приемеш като нормално.
Музиката от филма затихна, след което Престън намали звука. Той обичаше звукът да не е много силен, защото повече беше привлечен от образите, отколкото от виковете и писъците от болка и страдание.
Лейлъни чакаше.
Призрачната светлина зад вратата не изчезваше.
Тя потръпна, когато накрая си даде сметка, че това не е някакъв специално измислен номер. Любовта — или това, което минаваше за любов на борда на „Лек вятър“ — беше в разгара си.
Лейлъни смело отиде в кухнята, включи лампата над мивката и отвори чекмеджето за прибори. След като беше извадил ножа от матрака, той не го беше върнал на мястото му. Липсваха също и касапския нож, ножът за хляб… — всъщност нямаше нито един нож.
Отвори друго чекмедже. Чаени лъжички, супени лъжици, кафени лъжички — бяха подредени както винаги. Ножовете за пържоли също бяха изчезнали. Макар и прекалено тъпи, за да послужат за оръжие, ножовете за мазане на масло също бяха взети. И вилиците липсваха.
Чекмедже след чекмедже, шкаф след шкаф. Лейлъни търсеше нещо, което да й послужи за защита. Вече не я интересуваше дали Престън ще я хване или не.
О, да, разбира се, малка пила или с друг подръчен предмет, както става в хилядите затворнически филми, можеш да заостриш обикновена лъжица, докато се превърне в нож. Сигурно подобно нещо е възможно да стане тайно в тясното пространство на караваната, и то с помощта на недъгавата й ръка. Но ако нямаш пила, не можеш да го направиш.
Когато отвори и последното чекмедже, провери и последния шкаф и инспектира съдомиялната машина, тя разбра, че Престън е махнал всички предмети, които биха могли да й послужат като оръжие. Беше прочистил кухнята от всеки един предмет, който би помогнал за изработването на смъртоносен инструмент.
Готвеше се за края на играта.
Сигурно ще отидат в Монтана, след като посетят излекувания от извънземни в Нънс Лейк. Или може и Престън ще се откаже да я погребе до Луки и просто ще я убие още в Айдахо.
След години, прекарани в тези тесни пространства, независимо че кухнята й беше позната, тя се чувстваше като загубила се в непроходими гори. Завъртя се бавно в кръг, като че уплашена от страшните черни дървета в търсене на спасителна пътека. Но спасение нямаше.
Още преди зова за помощ на Лейлъни към сервитьорката Престън беше променил графика си. Доказателството бяха липсващите ножове, които сигурно е взел през нощта, преди да закара Лейлъни и Синсемила тази сутрин в гаража и да ги качи на „Лек вятър“.
Тя не беше готова да избяга на свобода. Но по-добре беше да се подготви, преди да стигнат в Нънс Лейк.
Дотогава й оставаше само да заблуждава Престън и да се преструва, че още не е открила замяната на ножа с пингвина или изземването на всички остри прибори от кухнята. Той си играеше с нея само заради удоволствието, а тя беше решена да не му покаже колко е уплашена, да не му позволи да се наслаждава на страха й.
Освен това в мига, в който разбереше, че тя знае за пингвина, той можеше да ускори часа на убийството. Тогава едва ли щеше да чака до Айдахо дори.
И така, те почисти масата както обикновено. Прибра храната в хладилника. Изми пластмасовите прибори — все лъжици — и ги хвърли в кофата за боклук.
Върна се на дивана, пъхна пингвина в матрака и залепи нови две лепенки на разрязаното място.
Върна звука на телевизора, за да заглуши музиката и гласовете от „Лицето на смъртта“.
Легна си. Независимо че вече нямаше апетит, дояде сандвича си.
По-късно, легнала сама пред телевизора, докато призрачната светлина от кинескопа пробягваше по чертите на бога-слънце на тавана, тя се запита какво ли е станало с госпожа Ди и Мики. Беше им оставила фигурката на пингвина, но по някакъв начин Престън си я беше върнал. Нито госпожа Ди, нито Мики биха му я дали доброволно.
Отчаяно искаше да им се обади по телефона.
Престън имаше мобилен телефон, с който можеше да се свърже с всяко едно кътче на света, но той или го носеше на колана си, или го оставяше в спалнята, където на Лейлъни беше забранено да влиза.
През месеците след смъртта на Луки тя беше скрила на три различни места из караваната три монети от по двайсет и пет цента. Беше ги взела от портмонето на Синсемила, когато двете бяха сами караваната и когато майка й беше дрогирана.
В случай на опасност, ако откриеше телефонен апарат, щеше да се обади на полицията. Можеше да поиска и разговор за сметка на абоната с всеки, който би приел — макар че госпожа Ди и Мики бяха единствените, които биха приели.
В намиращия се наблизо мотел-казино със сигурност имаше телефонни автомати, но не беше лесно да се стигне дотам. Всъщност да стигне до телефон преди сутринта беше невъзможно, защото Престън беше включил алармата на караваната, а само той и Синсемила знаеха кода за дезактивирането й. Ако Лейлъни отвореше вратата, тя щеше да задейства сирената и да се включат всички светлини в колата.
Когато затвори очи, тя си представи госпожа Ди и Мики по време на вечерята у тях преди два дена. Помоли се само да са в безопасност.
Когато имаш ръка и крак на мутант-киборг, очакваш от хората да те забелязват, да те зяпат, да се вторачват в теб, да пребледняват от ужас и да бягат, ако ти им изсъскаш и забелиш очи. Но вместо това дори когато си надянала топлата усмивка на лицето и си измила косата си с шампоан (мислиш си, че си с доста приятна външност, дори си красива), те или отвръщат поглед от теб, или сякаш не те забелязват. Сякаш смятат, че ти си виновна за своите недъзи и че трябва да се срамуваш. Или пък може би повечето хора сякаш гледат през теб и не те забелязват, защото не им стиска да те погледнат в очите или да говорят с теб, без да кажат нищо обидно. А може би си мислят, че се стесняваш, и затова искаш да бъдеш пренебрегван. Или пък процентът на хората, които по характер са безнадеждни задници, е фантастично висок, а ти не искаш да повярваш в това. Когато говориш с тях, повечето те слушат само с половин ухо. А когато те слушат с половин ухо, разбират, че си умен, след което някои от тях те пренебрегват напълно и ти говорят като на бавноразвиващ се, защото в съзнанието им инвалидите се асоциират с бавноразвиващите се. И ако в допълнение към деформираната ръка и походка на Франкенщайн си дете без корени, винаги си на път и в търсене на Оби Уан Кеноби и на светлата страна на Силата, тогава си абсолютно невидима.
Леля Джен и Мики обаче бяха забелязали Лейлъни. Те се бяха вслушали в нея. За тях тя беше истинска и реална и затова ги обичаше.
Ами ако бяха пострадали заради нея…
Лежа будна, докато таймерът не изключи телевизора. После затвори очи, за да се скрие от усмивката на бога-слънце. Много се боеше за тях, представяше си, че ги е сполетяла страшна и ужасна смърт. Ако Престън беше убил Джен и Мики, тогава Лейлъни щеше да убие него, каквото и да й коства. Тогава ще е
