— И той…? — окуражи я Ноа да продължи.
— Ама, разбира се, това не бях аз, а Лорън Бакол в „Големият сън“. Детективът беше Хъмфри Богарт и играеше Филип Марлоу.
Дженива плесна с ръце и шумно въздъхна.
Макар и да не му беше ясно защо се смее, Ноа стори същото.
— Е, тава са страхотни спомени, макар и да са фалшиви. Честно казано, трябва да призная, че понякога ми хлопа дъската. Ако не ме бяха простреляли в главата, нямаше да имам такива спомени.
Съдържанието на захар в сладките и колата бяха достатъчни, за да помогнат на съзнанието да приеме какви ли не умствени предизвикателства, но за някои неща определено си трябваше бира. Той обаче нямаше бира и затова направи опит да асимилира логически току-що казаното.
— Била сте простреляна в главата?
— Един любезен и добре облечен бандит ограби магазина ми, уби съпруга ми, стреля по мен и изчезна. Няма да ви кажа, че го проследих до Ню Орлийнс и му видях сметката, защото това беше Алек Болдуин и никога не се е случвало в реалния ми живот. Но колкото и да съм откачена, щях да застрелям истинския убиец, ако знаех как да го намеря. Мисля, че бих стреляла няколко пъти в него. По веднъж във всеки крак, за да страда, после два пъти в корема и веднъж в главата. Много жестоко ли звучи, драги?
— Жестоко не, но по-отмъстително, отколкото си ви представях.
— Добър и честен отговор. Впечатлена съм от вас, Ноа.
Тя отново употреби една от разтапящата всякакви ледове усмивка.
Странно, но той се усмихна.
— Много приятно се прекарвам с вас.
— Аз също.
Глава 61
Събота: от Хоуторн, Невада, до Бойс, Айдахо. Седемстотин и двайсет километра. Предимно пусти земи, ярко слънце, но приятно шофиране.
Ято лешояди кръжаха над някаква мърша в пустинята на час и половина южно от Лъвлок, Невада. Макар и заинтригуван, Престън Мадок реши да ги задмине.
Спряха да обядват в едно бистро в Уинемука.
На тротоара до ресторанта рояци мравки се бяха нахвърлили върху тялото на един дебел и смачкан бръмбар. Сокът на бръмбара имаше интересна окраска, подобна на разлят бензин, смесен с вода.
Да се показва със семейството на публично място напоследък беше рисковано. Изпълнението й в петък, в бистрото западно от Вегас, беше изнервило някои хора. Можеше да получи това, което искаше, ако сервитьорката не се беше оказала глупава.
Повечето хора са глупави. Престън Мадок беше направил това заключение още на единайсет години. През следващите трийсет и четири нито веднъж нямаше причина да промени мнението си.
От бистрото миришеше на хамбургери. Пържени картофи в тиган с горещо олио. Бекон.
Той се запита на какво ли мирише тялото на мъртвия бръмбар.
Няколко мъже седяха един до друг на високи табуретки на бара в бистрото. Повечето от тях бяха доста пълни. Дъвчеха един до друг. Отвратително.
Може би един от тях щеше да получи инфаркт по време на обяда. Шансовете бяха големи.
Ръката ги поведе към едно от сепаретата и седна до прозореца.
Черната дупка се настани до дъщеря си.
Престън седна срещу тях. Неговите приказни дами.
Ръката, разбира се, беше гротескна, но Черната дупка си беше наистина приказна. След толкова много наркотици тя сигурно беше изцедена като парцал.
Когато започне да се състарява, ще погрознее много бързо — може би до две или три години.
Може би ще успее да направи поне две недоносчета, преди тя да стане прекалено отблъскваща.
На перваза на прозореца лежеше мъртва муха. Страхотна атмосфера.
Той се зачете в менюто. Собствениците трябваше да сменят името на заведението. Да го прекръстят на „Двореца на мазнотията“.
Естествено Черната дупка не можа да си хареса много ястия. Поне не мърмореше. Дупката беше във весело настроение. Напълно разбираемо. Тя рядко употребяваше силни химикали преди обяд.
Пристигна сервитьорката. Грозна мизерница. С празни очи и торбести бузи — лице подобно на рибешко.
Беше облечена в прилежно изгладена розова униформа. Фризираната си коса с цвят на козина на плъх беше прибрана с розова панделка, за да отива на униформата. Внимателно сложен грим, очна линия, червило. Нокти с прозрачен маникюр, също толкова грозни като нея.
Доста усилия полагаше да изглежда красива.
Мостовете бяха направени за хора като нея. Мостовете и високите огради. Ауспусите на колите и газовите печки. Ако някога се обадеше на гореща линия за самоубийци и някой от психолозите я разубедеше да не се застрелва, щяха да й направят лоша услуга.
Поръчаха си обяд.
Престън очакваше Ръката да поиска помощ от „Рибешкото лице“. Но тя не го стори. Изглеждаше примирена.
Изпълнението й предишния ден доста го изнерви, но сега остана разочарован, че тя не опита отново. Обичаше предизвикателството, което представляваше напоследък бунтарското й поведение.
Докато чакаха да им сервират храната, Дупката задърдори.
Тя беше Черната дупка отчасти защото психичната й енергия и безумното й дърдорене образуваха мощна гравитация, която би могла да те притегли до забрава, ако нямаш силен характер.
Но той беше силен. Никога не се плашеше и стесняваше от някоя задача, от някое предизвикателство. Никога не трепваше от истината.
Макар че разговаря с Дупката, не й обърна голямо внимание. Винаги беше по-вглъбен в себе си, отколкото отворен към външния свят.
Мислеше си за Сакатия, брата на Ръката. Доста мислеше за Сакатия напоследък.
Имайки предвид риска, който беше поел, не можа да изпита достатъчно удовлетворение при последното посещение с момчето в горите на Монтана. Всичко стана прекалено бързо. А някои спомени трябваше да бъдат богати на подробности. Именно тези спомени го поддържаха.
Престън имаше много по-разнообразни планове за Ръката.
И като говорим за нея: тя привидно небрежно огледа цялото бистро, очевидно търсеше нещо конкретно.
Видя как погледът й се спря на табелата на тоалетната.
Миг по-късно каза, че трябва да отиде до клозета. Каза „клозета“, защото знаеше, че тази дума отвращава Престън.
Беше израснал в изтънчено семейство, в което никога не се говореха подобни вулгаризми. Той предпочиташе „тоалетната“.
Дупката стана и направи място на дъщеря си да излезе от сепарето.
Когато Ръката тромаво се изправи на крака, тя прошепна: „Наистина ми се пикае“.
Това беше шамар за Престън. Ръката знаеше, че той мрази да се говори за физиологичните нужди.
Не обичаше да я гледа как върви. Деформираните й пръсти бяха достатъчно гнусна и отблъскваща гледка. Продължи да си разменя глупави реплики с Дупката, като в същото време си мислеше за Монтана и следеше с периферното си зрение Ръката.
Изведнъж осъзна, че под надписа ТОАЛЕТНА има и друг — това, което навярно тя търсеше — ТЕЛЕФОН.
Извини се пред дупката, стана и последва момичето.
То беше изчезнало в коридора в края на бистрото.
Когато той влезе в същия коридор, видя, че мъжката тоалетна е в дясно, а дамската — вляво, а телефонният автомат беше в края на коридора.
