Неделя: от Бойс до Нънс Лейк. Петстотин и шейсет километра. По-труден терен от този в Невада.
Обикновено той не тръгваше на път преди девет или десет сутринта. Черната дупка още беше в леглото, а Ръката вече беше будна. Макар и да търсеха близка среща с извънземни, пътуването им не беше толкова напрегнато, колкото драматично.
Тази сутрин обаче той изкара караваната от Туин Фолс в шест и петнайсет сутринта.
Ръката вече се беше облякла и ядеше някаква вафла.
Запита се дали е разбрала, че е прибрал от кухнята всички ножове и остри предмети.
По-скоро беше на мнение, че й липса куражът да го наръга в гърба, докато седи зад волана и кара караваната. Всъщност той не вярваше, че Лейлъни ще направи сериозни усилия да се защити, когато двамата се окажат насаме в съдбоносния момент.
Независимо от това той беше предпазлив човек.
На север от широките равнини на Айдахо към по-тесните земи, те минаха през забележителен пейзаж. Планини, големи гори, летящи орли.
Всяка среща с Природата в най-великолепните й форми пробуждаше у него една и съща мисъл: „Човечеството е гибелна чума. Човечеството не заслужава да живее тук.“
Той не минаваше за екозащитник, който мечтае за деня, в който ще бъде създадена смъртоносна зараза, за да изчисти Земята до последния човек. За него беше недопустимо ликвидирането на цял биологичен вид, пък бил той и човешкият.
От друга страна, използването на политиката за намаляване на човешките същества на планетата поне наполовина, беше достойна цел. Само пасивното бездействие към гладуващите страни и региони щеше да заличи милиони души.
Спри износа на животоспасяващи лекарства за страни от третия свят, където СПИН се е превърнал в епидемия, и още няколко милиона ще си отидат.
Остави Природата сама да се изчисти от излишъците. Остави Природата сама да реши колко човешки същества да търпи. Ако не й се пречи, тя съвсем скоро ще реши проблемите си.
Малките войни, при които има опасност да ескалират в световни конфликти, не трябва да се разглеждат като ужаси и да се цели избягването им, а като разумно отсяване.
Ако тоталитарните правителства поискат да премахнат стотици хиляди дисиденти или дори милиони, не трябва да им се пречи. Дисидентите винаги са били хора, които са се бунтували срещу разумното управление на ресурсите.
Освен това въвеждането на санкции може да доведе до подклаждането на бунт, тайни военни акции, които да преминат в големи войни и дори спираловидно да се стигне до ядрен конфликт, който ще унищожи не просто човешката цивилизация, а целия свят.
Никое човешко същество не може да стори нищо, за да подобри съществуващия естествен свят — който без хората е бил съвършен.
Малцина са допринесли нещо позитивно за човешката цивилизация. Ако се ръководим от принципите на утилитаристичната етика, само тези, които са полезни за държавата и ли за обществото, имат право да живеят. Повечето хора имат прекалено много недостатъци, за да са полезни за когото и да било.
Планини, големи гори, летящи орли.
Отвъд широкото панорамно стъкло — великолепието на природата.
Тук вътре, в главата му, където прекарва повечето си време, го чака бездна, различна, но равна по мащаби на природата. Лична природа, която на него му се струваше безкрайна и вълнуваща.
И все пак Престън Мадок се гордееше със себе си, че е честен и че е способен да си признае недостатъците си. Да, той също имаше много недостатъци, дори повече от останалите, и по този въпрос никога не се е заблуждавал.
Най-сериозният му недостатък без съмнение беше желанието му да убива. И удоволствието, което изпитваше от убийството.
Трябваше да му се признае, че още в ранна възраст беше разбрал за влечението си към убиването. Както и че подобно нещо не можеше да бъде лесно оправдано. Дори като малко момче той се стремеше да канализира убийствените си импулси към по-отговорни занимания.
Първо убиваше и измъчваше насекоми. Мравки, бръмбари, паяци, мухи, скакалци…
По онова време всички бяха на мнение, че насекомите са напаст. Може би върховното постижение е да откриеш удоволствие и наслада в някаква полезна работа. Неговото удоволствие идваше от убиването, а ползата от работата му беше в прочистването на всички инвалиди и недъгави.
В онези дни Престън още не знаеше много за екологията. Образованието обаче му отвори очите и той се потресе при мисълта как е унижавал и изтезавал природата на младини. Бръмбарите са страшно полезни насекоми.
И до днес го измъчваше мисълта, че вероятно се е занимавал с „нечисти“ действия. Иначе защо ще иска да не го гледа никой, когато изпитва удоволствие?
Никога не се гордееше, че е мачкал паяци, че е засипвал със сол скакалците и е горял бръмбарите.
И без да разбере кога точно, постепенно беше преминал от насекоми към малки животни. Мишки, хамстери, морски свинчета, птици, зайци…
Сто и двайсетдекаровото имение на семейството му в Делауер беше пълно с различни животни, които можеха да бъдат уловени за неговите цели. В по-неплодородни сезони щедрата му парична издръжка му позволяваше да си купи необходимото от магазините за домашни любимци.
Сякаш беше прекарал дванайсетата и тринайсетата си година в полутранс. Толкова много тайни убийства. Често, когато се мъчеше да си спомни, тези години му се губеха.
За безпощадното и грубо унищожаване на животни не съществуваше никакво оправдание. Те принадлежаха към този свят повече отколкото хората.
Като се замислеше сега, Престън се чудеше дали тогава е бил на път да загуби контрол над себе си. Не изпитваше почти никаква носталгия по този период от живота си. Предпочиташе да си спомня по-добри времена.
В нощта след четиринайсетия му рожден ден животът за него се промени в положителна посока след посещението на братовчед му Брандън, който пристигна заедно с родителите си на гости.
Инвалид по рождение, Брандън беше зависим от инвалидната си количка.
Във вътрешния свят на Престън той наричаше братовчед си Мръсната торба, защото в продължение на почти две години, между седмата и осмата му година, Брандън се нуждаеше от специална торбичка за уриниране, докато сложните хирургически операции не решиха проблемите му с пикочния мехур.
Тъй като имението си имаше дори асансьор, недъгавото момче можеше да се качи на всеки от трите етажа. То спеше в стаята на Престън, в която много отдавна беше сложено второ легло за приятели и гости.
Доста се забавляваха. Мръсната торба, който беше на тринайсет години, имаше талант да имитира членовете на семейството и прислужниците от имението. Престън никога не се беше смял толкова много, колкото през онази нощ.
Мръсната торба заспа към един през нощта.
В два часа Престън го уби. Задуши момчето с възглавницата.
Само краката на Мръсната торба бяха парализирани, но той страдаше и от други усложнения, резултатът, от които беше слаба горча част на тялото. Той се опита да се съпротивлява, но без успех.
Тъй като съвсем наскоро беше прекарал тежка бронхиална инфекция, белите дробове на Мръсната торба не бяха във върховата си форма. Умря прекалено бързо и не можа да достави удоволствие на Престън.
Надявайки се да удължи изживяването, Престън беше отпуснал няколкократно възглавницата, като даде на Мръсната торба възможност да вдиша въздух, но не ида извика. Въпреки това краят дойде скоро.
Чаршафите и завивките бяха леко разбъркани от мятането на момчето. Престън ги оправи.
Устата на жертвата беше отворена. Той я затвори и изчака така, докато остана в това положение.
Очите бяха широко отворени, изразяващи нещо като изненада. Той затвори клепачите и сложи отгоре