им по две монети за тежест.
След няколко часа махна монетите, а клепачите останаха затворени.
Престън изгаси лампата и се върна в леглото си. После зарови лице в същата възглавница, с която беше задушил братовчед си.
Чувстваше, че е постъпил правилно.
През останалата част от нощта беше прекалено развълнуван, за да спи спокойно. Ту се унасяше, ту се събуждаше.
Беше буден, но се престори, че спи, когато в осем сутринта майката на Мръсната торба, леля му Джанис — която той наричаше „Циците“ — почука на вратата. След като при второто почукване не получи никакъв отговор, тя влезе в стаята. Носеше лекарствата на сина си.
Престън мислеше да изиграе внезапно събуждане и изненада веднага щом Циците изкрещи, но драматичният момент му беше спестен. Джанис само изстена от мъка и заплака до леглото на Мръсната торба така тихо, както беше влязла.
На погребението Престън чу как много от роднините и приятелите на семейството казваха, че може би така е било по-добре, че Брандън се е пренесъл на по-добро място, че дългите му страдания са били облекчени, че може би от плещите на родителите му е било свалено едно тежко бреме.
Това потвърди схващането му, че е извършил добро дело.
Край на преживяванията с насекоми.
Приключенията му с малки животни също бяха дотук.
Той беше открил своето призвание и удоволствието от работата.
Примерен син и ученик, най-добрият в класа, той съвсем естествено се обърна към образованието, за да разбере по-добре специалното си място в този живот. С помощта на училището и книгите намираше отговори на всички въпроси, които го вълнуваха.
Докато учеше, той не пренебрегваше и практиката. Като младеж с голямо богатство и привилегии той получаваше само възхищение за безвъзмездния труд, който полагаше в старчески домове. „Само малко отплата на обществото за всичкия късмет и полза“, обичаше да повтаря той.
Когато започна да следва в университета, реши, че негова област и общност на сходни интереси ще е философията.
Постепенно беше въведен и опозна най-различни философи и философии. Учеха го, че всяко дърво е равно на другите, че всеки заслужава уважение, че никой възглед за живота и цел на живота не са по- важни от другите. Това означаваше, че на света не съществува абсолютизъм, няма стопроцентова сигурност, никакво универсално вярно или невярно, правилно или неправилно. Пред него се откриха милиони нови идеи, от които трябваше да построи дома, който само той да харесва.
Някои философи отдаваха по-голяма стойност на човешкия живот от останалите. Те не бяха за него.
Скоро той откри, че ако философията е неговата общност, тогава съвременната етика беше улицата, на която най-много искаше да живее. В крайна сметка сравнително новата област на биоетиката стана негов уютен дом, в който той се чувстваше съвсем удобно.
И така стигна до днешната си съдба. До това място и до този момент.
Планини, големи гори, летящи орли.
На север, на север към Нънс Лейк.
Черната дупка се беше съживила. Седна на седалката до него.
Престън я заговори, очарова я, накара я да се засмее. Караше професионално както обикновено, отиваха на север към Нънс Лейк. И през цялото време се чувстваше най-добре вглъбен в собствения си вътрешен свят.
Върна се в спомените си към най-красивите си убийства. Имаше много повече спомени, отколкото светът предполагаше. Подпомогнатите убийства, известни на медиите, бяха само върхът на неговата кариера.
Смятан за един от най-противоречивите и в същото време най-уважаваните биоетици на своето време, Престън носеше отговорност пред професията си да не се впуска в прекалено самохвалство. Следователно той никога не се хвалеше с истинския брой на „милостите“, които беше проявил към пожелалите да умрат.
Докато се носеха на север, небето постепенно се заоблачи, всичко беше покрито от тънка сива пелена, която по-късно потъмня и се сгъсти.
Преди да си отиде денят, Престън възнамеряваше да открие и посети Ленард Тилрой — мъжът, който твърдеше, че е бил излекуван от извънземни. Надяваше се времето да е хубаво и да не му попречи на плановете.
Предполагаше, че Тилрой е мошеник. Подозрително голям брой от близките срещи с извънземни в крайна сметка се оказваха евтини номера.
Въпреки това Престън продължаваше да вярва, че извънземните идват и си отиват от Земята от хиляди години. Всъщност той беше убеден, че знае с какво се занимават те тук.
Да предположим, че Ленард Тилрой казва истината. Да допуснем дори, че извънземните продължават да се навъртат около фермата на Тилрой. Дори и да е така, Престън не вярваше, че извънземните могат да излекуват Ръката и тя ще може спокойно да затанцува.
Той сам не вярваше във „визията“ си за Ръката и Куция — че ще могат да бъдат изцелени. Измисли си я, за да обясни на Черната дупка защо обикаля из страната.
Сега, докато още си бъбреше с Дупката, той погледна в огледалото за задно виждане. Ръката седеше на масата и четеше.
Как викаха на затворника, който беше обречен на смърт? „Ходещият мъртъв човек.“ Да, така си беше.
В случая: Четящото мъртво момиче.
Истинските причини, поради които преследваше извънземни, бяха лични и нямаха нищо общо с Ръката. Той обаче знаеше, че Черната дупка изобщо няма да се впечатли от истинските му мотиви.
Всяка дейност по някакъв начин трябва да се пресича с интересите на Дупката. Иначе няма да му помага при преследването на определени цели.
Предварително беше пресметнал, че историята с извънземните лечители ще мине пред нея. По същия начин беше уверен, че когато накрая убие децата й и каже, че са били всмукани от загадъчен лъч към звездите, Дупката ще приеме тяхното изчезване с чувство на вълнение и задоволство — и няма да може да усети навреме опасността, която я дебне.
Именно така и стана. Дори и природата да я беше дарила с остър ум, с течение на времето тя почти го беше унищожила. И сега беше една послушна глупачка.
Ръката беше друго нещо. Доста по-умна.
Престън не можеше да рискува повече и да чака до десетия й рожден ден.
След като посетеше Тилрой и оценеше ситуацията (дали има вероятност от среща с извънземни), щеше да ги закара на изток, в Монтана, още на сутринта на следващия ден. До три следобед ще отведе момичето на отдалеченото и тъмно място в гората, където го чакаше брат му.
После ще отвори гроба и ще го принуди да погледне какво е останало от Куция.
Да, жестоко ще е. Дори той го разбираше.
Какво винаги Престън познаваше добре недостатъците си и не претендираше за съвършенство. Никой човек не можеше да твърди подобно нещо.
Освен страстта му към убиването през годините у него са зароди вкус към жестокостта. Милостивото убийство — бързо и възможно най-безболезнено — отначало напълно го удовлетворяваше, но в един момент се пренасити.
Не се гордееше с този си порок, но не се и срамуваше. Като всяко човешко същество на тази планета той беше такъв, какъвто природата го е създала. И трябваше да се подчинява на желанията и инстинктите си.
Единственото, което обаче имаше значение, беше, че той си оставаше „полезен“ в буквалния смисъл на думата. Че приносът му към изпадналото в криза общество далеч надхвърля ресурсите, които му бяха необходими, за да поддържа съществуването си. Напълно в духа на най-добрите образци на утилитаристката етика, той беше впрегнал недостатъците си, за да извлече полза за човечеството.
