Престън стриктно пазеше жестокостта си за онези, които така или иначе трябваше да умрат, и ги измъчваше само непосредствено преди да ги убие.
Иначе удивително добре умееше да контролира жестокостта си. Отнасяше се към всички хора — онези, които не беше набелязал да умрат — любезно, с уважение и щедрост.
На практика трябваше да има повече такива като него — мъже и жени! — които действаха по свой етичен кодекс, за да отърват свръхнаселения свят от ненужните използвачи, от безполезните, които ако бъдеха оставени живи, щяха да повлекат надолу не само цялата цивилизация, но и природата.
Безполезните бяха толкова много — цели пълчища.
Той искаше да подложи Ръката на изключителната жестокост да види останките на брат си, защото се дразнеше от нейната набожна увереност, че щом Бог я е създал, значи животът й има смисъл и някой ден тя ще го открие.
Нека търси смисъл в биологичната изгнила плът на брат си. Нека безнадеждно търси Божието провидение в зловещия гроб.
На север, към Нънс Лейк, под смрачаващото се небе.
Планини, големи гори. Орлите са отишли да спят.
Мъртвото момиче чете. Четящото мъртво момиче.
Глава 62
Според една таблица в пътната карта на Мики трябваше да измине разстоянието от Сиатъл до Нънс Лейк — шестстотин и десет километра — за осем часа и десет минути. Тук бяха взети предвид ограниченията на скоростта и почивките, както състоянието на пътищата, по които трябваше да кара, след като слезе от междущатско шосе № 90 на югоизток от Куър д’Ален.
След като тръгна от Сиатъл точно в 5.30 сутринта, тя стигна до крайната цел на пътуването си в 12.20 часа — един час и двайсет минути преди графика. Слабото движение по пътищата, неспазването на ограниченията и пренебрегване местата за почивка й помогнаха за това.
Нънс Лейк — „Езерото на монахините“ — се оказа, че наистина отговаря на името си. На Юг от градчето се простираше голямо езеро, а върху високата планина на север се извисяваше внушителен метох, построен в скалите през трийсетте години на миналия век. Метохът се обитаваше от Ордена на кармелитките, а езерото — от най-различни риби.
Горите от вечнозелени дървета ограждаха градчето от всички посоки. Под застрашителното небе на фона на бушуващата буря се извисяваха стройни величествени борове.
Макар че градчето имаше по-малко от две хиляди жители, тук непрекъснато прииждаха рибари, лодкари, лагеруващи, туристи и любители на водните ски.
Мики научи в един спортен магазин, в който се продаваше всичко — от дъждовни червеи до каси с бира — че в района има три къмпинга, в които биха могли да отсядат каравани. В щатския парк предпочитаха повече туристите с палатки и само двайсет процента от местата бяха предназначени за каравани и за свързаните с тях удобства — вода, ток и т.н. Останалите два частни къмпинга бяха по- вероятният избор за тези, които пътуваха с подвижните си домове.
Само за един час тя обиколи трите, като навсякъде питаше дали е отседнал Джордан Банкс със семейството си. Беше сигурно, че Мадок няма да поиска да пътува под истинската си самоличност. Не ги откри никъде.
Икономическата стагнация беше осуетила плановете за почивка на някои хора, а и дори в разгара на сезона тук винаги имаше свободни места за къмпингуване. Затова резервации не бяха необходими.
Тя помоли всеки от служителите на регистрацията да не споменава за нея, когато семейство Банкс се появи. „Аз съм сестра на Джордан. Той не знае, че съм тук. Искам да го изненадам, защото има рожден ден“.
Щом Мадок имаше фалшиви документи на името на Джордан Банкс, не беше изключено да има и за други самоличности. Напълно възможно беше вече да е тук, в някой от къмпингите, но под друго име.
Лейлъни й беше описала караваната като луксозно изпълнение по поръчка, вариант на автобус „Превъст“. „Когато хората го видят на магистралата, си мислят, че Годзила е тръгнала на ваканция.“ Нещо повече, Мики беше виждала доджа в тъмносив цвят паркиран до бараката в съседство с дома на Джен. Тя също така знаеше, че Мадок го закачва зад караваната. Значи, ако беше регистриран под трето име, тя можеше да го открие, като огледа къмпингите.
Проблемът беше, че от обектите искаха да познава някой от регистрираните гости, за да я пуснат вътре. Докато Мадок не се регистрираше като Банкс, или докато не разбереше какво друго име той използва, тя не можеше да предприеме подобно претърсване.
Би могла да отседне в някой от трите къмпинга и така щеше спокойно да си оглежда, но нямаше палатка, нито друга екипировка за лагеруване. На подобно място човек можеше да спи в микробус и пак да мине за голяма клечка, но спането в кола беше една степен по-нагоре от бездомниците и клошарите.
Свен това бюджетът й беше страшно ограничен. Ако успееше да открие Мадок тук, но не й се удадеше възможност да отведе Лейлъни, можеше да се наложи да ги следва още дълго. И понеже не знаеше къде ще я отведе пътешествието, трябваше да пести всеки долар.
Мики обикаляше къмпингите едва ли не всеки един-два часа. Вече ставаше досадна сама на себе си. Имаше само един начин, който да я отведе до Мадок, след като той пристигнеше в Нънс Лейк. Той биеше целия този път, за да говори с мъж, който е имал среща с извънземни. Ако можеше да установи наблюдение над дома на този мъж, щеше да разбере, кога обектът е пристигнал.
В оживения спортен магазин тя също така попита за местната НЛО знаменитост. В отговор продавачът се засмя. Мъжът се казваше Ленард Тилрой и живееше във ферма на пет километра източно от града.
Лесно го намери, а тесният път беше маркиран добре. Когато пристигна, тя откри, че мястото някога е било ферма, а сега е обрасло с бурени.
Оградата беше изпочупена на няколко места. Порутената ферма не беше боядисвана от десетилетия. Вятърът и дъждът, гниенето и термитите, както и немарливостта, бяха унищожили поне една трета от дъските. Мястото приличаше на труп на огромно животно с оголени ребра. Надвисналият покрив подсказваше, че може да се срути всеки момент.
Един стар трактор беше паркиран отстрани, обкръжен от избуялите бурени. Разкаляна пътека водеше към къщата.
В началото Мики нямаше намерение да навестява Тилрой, а само да наблюдава къщата му, докато пристигне Мадок. Тя мина с колата покрай фермата и зави на изток от нея. Пътят повтаряше контурите на релефа. Тя имаше избор от няколко места, на които да паркира колата си сред дърветата и да държи под око сградата.
Преди да е избрала място, я обзе тревожната мисъл да не би Мадок да е бил вече тук и да си е тръгнал. Ако го беше изпуснала, щеше да си седи и да го чака, докато той, Синсемила и Лейлъни се намираха далеч от Нънс Лейк.
Беше избрала да заобиколен на Невада път, защото мислеше, че правителствената блокада може да включва цялата територия на щата. Обаче ако Мадок беше минал през Невада, през пропусквателните пунктове, той най-вероятно е стигнал по-бързо.
Тя беше карала часове наред всеки ден. И беше убедена, че камарото й през цялото време се е движело с много по-висока скорост от тромавата каравана.
И все пак…
При първа възможност тя остави колата и се върна във фирмата на Тилрой. Мина по пътеката покрай преобърнатия трактор. Тогава огледа по-отблизо. Стори й се, че ще зърне скелета на шофьора, проснат някъде до трактора. Отблизо фермата изглеждаше още по-мрачна и странна.
Ако Норман Бейтс — най-големият психопат, избягаше от лудницата и се боеше да не го открие полицията, това място щеше да му послужи като идеално скривалище. Тези стени не бяха виждали боя сигурно поне двайсет години. Постройката беше поддържана колкото да не се срути и да погребе под руините си бедния Тилрой.
Между камарото и стъпалата на верандата Мики прекоси това, което някога е било поляна: мръсна кал и буци кафява трева. Дървените стъпала пукаха и скърцаха. Подът на верандата изстена.
