двата педала.
Вдига ръчната спирачка и се изправя на седалката. Поглежда пътя пред себе си, озадачен от новото предизвикателство.
Решението е неговата духовна сестра. Докато караше бавно из солниците, Стария Жълтьо седеше на седалката до него и украсяваше страничното стъкло с отпечатъци от носа си. Сега стои изправен на седалката и по погледа му личи, че разбира за какво става дума.
Сигурно защото странната среща с пазача още не му дава мира, в първия момент Къртис не разбира. Мисли си, че кучето просто иска да го почешат зад ушите.
Понеже то никога не се противи, когато го чеше зад ухото или където и да било другаде по тялото, Стария Жълтьо с удоволствие се оставя на ласките му около минута, след което се отвръща от Къртис, изправя се и поставя предните си лапи на таблото. В тази поза вижда пътя идеално.
Връзката момче-куче щеше да е безсмислена, ако Къртис не беше схванал намека на животното. Но той го разбира. Ще управлява джипа, а кучето ще е неговите очи.
„Добро куче!“
Плъзва се надолу достатъчно ниско, за да може лесно и удобно да натиска педалите. Това положение му дава възможност и да върти волана. Не вижда нищо само през стъклото отпред.
Връзката им не е достатъчна. Тя все още е неговата духовна сестра, а не част от духа му. Особеният контакт между тях обаче се засили значително в мига, когато животът им премина пред тях като на кинолента.
Къртис включва на скорост, натиска педала на газта и започва да изкачва сравнително полегатия наклон с помощта на направляващия поглед на кучето. Двамата заедно стават по-уверени във възможностите си и когато стигат върха вече действат в пълна хармония и синхрон.
Той спира горе, сяда и поглежда на североизток. Битката в призрачния град, изглежда, е стихнала. Негодниците и онези, още по-лошите негодници, са разбрали, че не са успели да хванат плячката. Спрели са да се бият и отново са насочили вниманието си към издирването на момчето и кучето.
Светлините на двата хеликоптера озаряват нощното небе. Трети приближава от изток. Подкрепления.
Отново се навежда и подкарва джипа надолу по склона, насочвайки се още по на запад в непознатата територия, която Стария Жълтьо разузнава внимателно.
Кара със скорост в пределите на разумното, имайки предвид, че духовната му сестра може да се удари лошо, ако натисне рязко спирачката.
От друга страна обаче, трябва да печелят време, защото не може да очаква кучето непрекъснато да бъде неговите очи. На Къртис не му трябва почивка. Жълтьо е съществото, на което рано или късно ще му се доспи. Къртис не е спал никога през живота си.
В края на краищата той трябва непрекъснато да помни, че с духовната си сестра са не просто представители на различни биологични видове с различни физически възможности и ограничения. По- важното е, че са родени в различни светове.
Глава 33
Според старо поверие на родените в четвъртък деца им предстои бляскав път в живота, а Мики Белсонг беше родена именно в четвъртък, през май, преди повече от двайсет и осем години. През този августовски четвъртък обаче тя беше прекалено налегната от махмурлука, за да продължи според плана си.
Водката с лимон намаляваше със светкавична скорост. През нощта сигурно броеше четвъртата чаша за втора и петата за трета.
Загледана в образа си в огледалото в банята, тя си каза: „От проклетата водка вече не можеш и да помниш.“ Не можа да изобрази и най-малкото подобие на усмивка.
Беше се успала за първото си интервю за работа, а вече беше твърде късно и за второто. И двете бяха за сервитьорка.
Макар че имаше опит в сервирането и харесваше тази работа, тя предпочиташе работа, свързана с компютър и проектиране на софтуерни програми. Беше преминала интензивен шестнайсетмесечен курс и откри за себе си, че тази работа й харесва и може да я върши.
Всъщност да работи като софтуерен специалист за нея беше символ на по-добро бъдеще. Това оптимистично виждане не я напусна и през най-лошата година от жалкото й съществуване.
Досега в опита си да реализира мечтите си тя биваше препятствана от разпространеното сред работодателите мнение, че икономиката е в криза, непрекъснато се срива и потъва. Те сякаш разполагаха с неограничен запас от подобни думи и изрази, за да се оправдаят за отказа.
Още не беше започнала да се отчайва. Преди много време животът я беше научил, че този свят не е длъжен да удовлетворява мечтите и желанията на Мишелина Белсонг и дори да ги насърчава. Тя беше готова да се бори.
Ако търсенето на работа й отнемеше седмици обаче, решимостта й да започне животът си наново щеше да отстъпи пред слабостта. Тя не си правеше илюзии за себе си. Можеше да се промени. Но ако си намереше подходящо оправдание, самата тя щеше да се превърне в най-голямото препятствие пред своите планове.
Сега лицето в огледалото й се струваше неприятно, независимо дали беше с грим или не. Изглеждаше добре, но не изпитваше никакво удоволствие от красотата си. Една личност се ценеше според постиженията и авторитета си в обществото, а не заради образа си в огледалото. Освен това се боеше, че преди да успее да постигне каквото и да е, отново ще потърси утеха в мисълта, че е хубава, и ще се успокои.
Което ще означава отново да тръгне по мъже.
Нямаше нищо против мъжете. Тези, които разрушиха детството й, не бяха нормални. Тя не държеше отговорен целия мъжки род за перверзиите на неколцина. Както не можеше да съди за всички жени по постъпките на Синсемила… или по собствените си постъпки.
Всъщност харесваше мъжете въпреки всичко, което беше преживяла. Надяваше се някой ден да има пълноценна връзка с „добър“ мъж и може дори да се омъжи за него.
Цялата работа беше в думата добър. Вкусът й към мъжете не беше по-изтънчен от този на майка й. Непрекъснатото отдаване на „лоши“ мъже беше довело до определени обстоятелства, в които тя виждаше първопричината за проваления си живот.
След като се облече за интервюто в три часа — единственото за днес, на което щеше да успее да отиде, и единственото, свързано с компютърните й умения — Мики закуси в единайсет, застанала право до кухненската маса. Глътна витамини В-комплекс и аспирин с кока-кола, след което изяде две шоколадови понички. Махмурлукът никога не беше съпроводен от гадене. От друга страна пък, сладкото премахна и последния остатък от депресивното алкохолно настроение.
Лейлъни беше права, когато каза, че Мики има метаболизъм точен като жироскопа в космическа совалка. Теглото й сега беше само с половин килограм повече от това на шестнайсетия й рожден ден.
Докато стоеше до мивката, Мики наблюдаваше Дженива през прозореца. Леля Джен поливаше лехата. На главата си носеше сламена шапка с широка периферия, за да я пази от безмилостното августовско слънце. От време на време тялото й се полюшваше, докато движеше маркуча напред-назад. Сякаш мислено танцуваше и се връщаше в младостта си. Когато Мики започна да яде втората си поничка, Дженива тихо запя мелодията от „Любов през деня“ — един от любимите й филми.
Сигурно си мислеше за Върнън, съпругът, когото беше загубила твърде рано. Или може би си спомняше за любовната си връзка с Гари Купър, когато е била млада и обожавана французойка — роля, изпълнявана от Одри Хепбърн.
Удивително какъв шарен и непредсказуем става светът за теб, когато стрелят с пистолет в главата ти.
Тези думи бяха на Дженива, а не на Мики. Един солиден аргумент за оптимизъм, когато племенницата биваше обладана от песимизъм. „Удивително какъв шарен и непредсказуем става светът за теб, Мики, когато стрелят с пистолет в главата ти. Въпреки моментното объркване, което настъпва от време на време, е много приятно да имаш толкова много красиви и романтични спомени на преклонна възраст като моята! Разбира се, не препоръчвам като рецепта увреждане на мозъка, но ако не беше то, никога нямаше да обичам и да
