когато настъпеше неговият час, за разлика от нея той нямаше да може да загърби грозотата.
За малко да започне да й говори, както й беше говорил толкова често през годините. Час след час, с надеждата, че ще го чуе и ще й стане по-леко. Но сега, когато сестра му беше отпътувала и не можеше да го чуе, Ноа осъзна, че няма какво повече да й каже — нето на нея, нито на когото и да било другиго.
Беше се надявал тътенът в главата му да спре, когато зърне Лора. Вместо това стана още по-силен и нетърпим.
Отвърна се от леглото и си тръгна. Въздухът стана някак по-плътен и му беше трудно да прекрачи прага на стаята.
Вратата срещу тази на Лора беше затворена. При последните му няколко посещения вратата на тази стая — също единична — винаги беше отворена, за да се проветрява, защото вътре нямаше никакви пациенти.
Интуицията поведе Ноа към стаята. Отвори рязко вратата и пристъпи една крачка навътре, но мъжете отзад го хванаха и го спряха.
Сестра Куейл седеше във фотьойла, толкова крехка и дребничка, че краката й едва стигаха до пода. С мигащи сини очи, розова кожа на лицето, дръзка и красива: както си я спомняше Ноа.
Двама мъже и една жена седяха при убийцата. Поне един от тях сигурно беше детектив от отдел „Убийства“, а друг пък беше служебен адвокат. Тримата бяха професионалисти, опитни в психологическата манипулация. Едва ли щяха да позволят на някой заподозрян да избегне разпита или да ги заблуди.
И все пак Уенди Куейл очевидно контролираше положението, най-вероятно, защото и сама не разбираше цялата сериозност на извършеното от нея. Стойката и изражението на лицето й с нищо не подсказваха, че е заподозряна за убийство и ще бъде подложена на тежък разпит. Беше спокойна като кралска особа, като кралица в обкръжението на свои почитатели.
Когато Ноа се появи, тя изобщо не трепна, но му се усмихна за поздрав. Протегна грациозно ръка към него, както сигурно би сторила кралица с някой свой благороден поданик, който е дошъл да коленичи пред нея и да изрази цялото си уважение и преданост.
Сега разбра защо му взеха пистолета: просто в случай, че се срещнат така внезапно като в момента.
Ако пистолетът беше у него, сигурно щеше да я застреля. Но може би не би го сторил. Беше способен да я убие, беше достатъчно хладнокръвен и безмилостен, но яростта му беше слаба и недостатъчна.
Любопитно, но Уенди Куейл не събуди у него гняв. Въпреки самоувереността и самодоволството, които буквално струяха от нея, тя не беше способна да ядоса човек — с розовите си страни и с чувствата си за морално превъзходство. Тя беше кухо създание, в чиято глава някой беше втълпил зловредни идеи и философии. Самата тя не би могла да измисли подобно нещо. Ако в по-ранните си години беше възпитавана по-сериозно и внимателно, сега от нея щеше да излезе всеотдаен лечител. Тя имаше много недостатъци и явно беше преживяла доста неща. Но дори да заслужаваше да бъде недолюбвана и дори ненавиждана, беше прекалено жалка и недостойна за омраза.
Ноа излезе от стаята, преди сестрата да се е опитала да изрече някакво глупаво извинение или оправдание. Някой затвори вратата.
Достатъчно тактични, за да не се бъркат и да не досаждат със съветите си, двама детективи го придружиха по коридора до фоайето. Ноа никога не беше служил в техния отдел. Трите му години бяха минали в друг град от окръга, в който правомощията и прерогативите на различните служби на закона се припокриваха. Въпреки това те бяха на неговата възраст или по-големи и знаеха защо той вече не носи униформа. Със сигурност бяха разбрали защо е постъпил така преди десет години и дори сигурно му симпатизираха. Но те никога не бяха прекрачвали чертата като него и за тях Ноа беше обикновен гражданин, с който обаче трябваше да се отнасят по-предпазливо, независимо че някога и той е носил полицейска значка. Те го заговориха само за да му съобщят колко време тялото ще бъде задържано за аутопсията и за да разяснят как да си го получи обратно, за да го погребе.
Обитателите на дома бяха помолени да останат по стаите си и да затворят вратите. Беше им предложено и приспивателно, ако желаеха. Въпреки това Ричард Велънд стоеше до стаята си и сякаш чакаше Ноа.
Неестествено смъкнатата вежда на Рикстър като че се беше свлякла още по-надолу. Устните му се движеха, но дебелият му език, винаги пречка за нормален говор, отказваше да го слуша. Не издаваше никакъв звук. Макар обикновено погледът му да беше искрен и човек можеше да прочете по очите му какво мисли, сега те бяха пълни със сълзи. Рикстър, изглежда, искаше да пита нещо, но се боеше.
Детективите биха предпочели Ноа да си тръгне веднага, но той се спря до момчето.
— Няма нищо, синко. Тя не е почувствала никаква болка.
Рикстър замаха бясно с ръце.
— Господин Ноа, за… за…
Фаръл предположи, че въпросът е „защо?“, но самият той нямаше отговор, освен може би този, който би дала сестра Куейл:
— Беше време Лора да си върви.
Рикстър поклати глава. Изтри сълзите от очите си, избърса влажните си длани в бузите си и на лицето му се изписаха такова нещастие, отчаяние и мъка, че Ноа не можеше да го гледа. Естата на Рикстър се втвърди и деформираният му език най-накрая събра малко увереност, за да произнесе:
— Какво им има на хората?
Ноа поклати глава.
— Какво им има на хората? — настоя Рикстър.
Очите му гледаха неумолимо Ноа и беше невъзможно да се отвърне, без да му отговори. Още по- немислимо беше да излъже, а в случая единствено лъжите можеха да донесат някаква утеха.
Ноа си каза, че би трябвало да сложи ръка на гърба на момчето и да му помогне да си влезе в стаята и да си легне. В леглото, до което на нощното шкафче стояха снимките на мъртвите му родители. Би трябвало да го завие и да му говори, докато го приспи, както беше правил много пъти със сестра си през годините. Не толкова нуждата да знае какво им е на хората, а самотата измъчваше това момче. И макар Ноа да нямаше представа на какво се дължи човешката жестокост, той можеше да лекува самотата с присъствието си и приятната си компания.
Но Фаръл се почувства изстискан като парцал, като изгорял въглен. Едва ли щеше да има сили да утеши Рикстър. Вече не. Не и след смъртта на Лора.
Нямаше представа какво не им е наред на хората, но знаеше, че порокът, от който страдаше човечеството, беше поразил и самия него.
— Не знам — отвърна накрая. — Не знам.
Когато си взе обратно пистолета и стигна до колата на паркинга, звукът в главата му беше станал още по-силен и непоносим. Вече не беше тътен, а някакво сърдито боботене на бясна тълпа от хора, на цялото човечество — или пък още беше бученето на водата, падаща от високите скали право в дълбоката бездна.
На път за „Сиело Виста“ той беше нарушил всички правила за движение. На връщане обаче не превиши скоростта и не пресече нито веднъж на червено, спази всички знаци „стоп“. Караше внимателно и предпазливо, защото звукът в главата му беше придружен от тъмнина. Черните порои сякаш всеки момент щяха да се излеят от него и да се слеят с калифорнийската нощ. С всяка следваща улица уличните лампи като че светеха все по-слабо и ярко осветените допреди малко авенюта му се струваха потънали в полумрак. Когато паркира пред дома си, реката (която можеше и да е надеждата) спря да изтича в бездната и Ноа реши да удави мрачните чувства в бутилка бренди, след което се завлече до леглото и заспа.
Глава 32
Момчето, кучето и стария мърморко пристигат в хамбара. Всъщност видяното изглежда повече като останки от хамбар.
Постройката още се държи. Намира се на двеста метра северозападно от градчето. Удивително как ясно е очертана линията, при която всички видове пустинна растителност отстъпват място на покритата със сол земя. Негостоприемната пустиня бива сменена от солени полета. Доста странно място за построяването на
