неговата специална енергия. В следващите секунди ще има още много движение.
Всъщност започва с крещене. Писъци на възрастен човек, който от ужас се държи като невръстно дете.
Габи спира и се оглежда назад, взира се към пътя, по който са дошли. Пистолетът му се насочва ту тук, ту там, в зависимост от това къде търси заплахата.
Къртис сграбчва пазача за ръката и го умолява да продължат напред.
В южната част на града крещят двама мъжа. Сега са трима и дори четирима. Колко внезапно връхлита ужасът и колко бързо нараства.
— Боже, какво е това! — чуди се Габи, а гласът му потрепва.
Къртис се вкопчва в него и пазачът отново тръгва. После обаче писъците се смесват с тракането на автоматична стрелба.
— Ония глупаци, да не би да стрелят един по друг?
— Давай, давай, тръгвай — настоява Къртис, воден от паника, която е по-силна от неговата тактичност и дипломатичност.
Разкъсвани на части мъже, изкормвани мъже, изяждани живи мъже — всички те едва ли биха крещели така ужасяващо.
Пазачът се навежда, промъква се и отново тръгва на север. Къртис е до него, а не зад него. Кучето тича пред тях — сякаш с помощта на някакво телепатично чувство знае как да открие въпросния хамбар.
Прекосили са само половината град, когато стигат до друга пътека между сгради. Странна светлина се появява от дясната им страна. Светлината е в сапфирен цвят и пулсира като медузата, която се оттласква при движение. И тогава една тлееща черна фигура изтичва по улицата и влиза в прохода, втурва се към тях.
Подобно на марионетка, силно издърпана за конците, Габи отскача настрани с изненадваща ловкост. Къртис и кучето залягат.
Със скоростта на куршум трупът се удря в стената и се просва на земята. Накрая застава в някаква странна поза, подобно на захвърлено бостанско плашило. Миризмата на овъглено обаче го различава от плашилата. Дрехите му тлеят, по изгубилото нормалната си форма лице пълзят някакви гадини.
Върху разкъсаните гърди на жертвата все още се четат буквите Ф и Р. На мястото на Б зее огромна дупка и стърчат ребра.
Дръпнат или не, с артрит или не, веднага осъзнава цялата сила на грозящата ги опасност. В миг той възвръща младежката си енергия и пъргавина, които евентуалният му прародител и известен актьор успешно демонстрира във филми като „Камбаните на Розарита“ и „Хлапето от Аризона“. Той веднага хуква към хамбара, сякаш предизвиква кучето да се състезават. Къртис се втурва след тях.
Писъци, сърдити викове и отекващи изстрели. После се чува зловещ звук — пронг-пронг-пронг — като че някой чупи зъбците на вила или градинско гребло с лекота, с която би изтръгвал струните на цигулка.
Единият Къртис Хамънд лежи мъртъв в Колорадо, а другият сега тича право към лобното си място.
Глава 31
Копчетата върху зелените униформи на ченгетата, събрали се около дома „Сиело Виста“, блестяха, токите на коланите им светеха.
Мартин Васкес, директорът на заведението, стоеше настрани до една от колоните на фасадата. Измъкнат от леглото по това безбожно време, той все пак си е направил труда да облече официален тъмен костюм. Четирийсет и няколко годишен, Васкес имаше гладко лице и фанатичен поглед на млад монах, отдал се на вярата. Докато гледаше как Ноа Фаръл идва при него, той имаше доста нещастен вид. Сигурно би дал всичко само и само сега да не се намира тук.
— Съжалявам за случилото се. Ако дойдете в кабинета ми, може би ще мога да ви обясня.
Ноа беше работил като ченге само три години, но пък в практиката му имаше убийства. Израженията на лицата и погледите на полицаите много приличаха на неговите, когато му се е налагало да говори с роднините на жертвите. В тях се четеше съчувствие, но и известно подозрение дори след като извършителят бъдеше установен. При някои видове убийства е по-вероятно да е замесен член на семейството, отколкото напълно непознат. Каквито и да са фактите по случая, винаги е по-разумно да се види какви биха били евентуалните мотиви за престъплението — и кой най-вероятно има вина за убийството.
Плащането за грижите за Лора за него не беше бреме, а смисъл на живота му. Но дори и тези тук да му повярваха, зад съчувствието им пак ще се прокрадва съмнение.
Едно от ченгетата пристъпва към тях, когато Ноа тръгна след Васкес към вратата на сградата.
— Господин Фаръл, трябва да ви попитам дали сте въоръжен.
Ноа вдигна нагоре шарената си риза. Кобурът беше отзад на кръста му.
— Да, но имам разрешение.
— Да, сър, знам. Имайте ми доверие, ще ви го върна, когато си тръгвате.
Ноа се поколеба.
— Били сте на мое място, господин Фаръл. Знаете, че бихте сторили същото.
Ноа не се беше замислил защо беше взел със себе си пистолета. Не го носеше винаги. Дори обикновено изобщо не го носеше. Когато излезе от къщи, след като Мартин Васкес му се обади по телефона, не беше в състояние да разсъждава ясно и трезво.
Подаде пистолета на младия полицай.
Макар и фоайето да беше безлюдно, Васкес каза:
— В кабинета ми ще е по-сигурно — и посочи към късия коридор вляво от тях.
Ноа остана на мястото си.
Точно пред тях между фоайето и дългия главен коридор една врата беше отворена. В другия край на коридора пред стаята на Лора се бяха струпали още мъже. Никой от тях не носеше униформа. Детективи. Специалисти от отдела за съдебна медицина.
Васкес се върна при Ноа.
— Ще ни се обадят, за да ни кажат кога ще може да видите сестра си.
Пред стаята й чакаше носилка от моргата.
— Уенди Куейл — предложи Ноа, имайки предвид нахаканата медицинска сестра с гарвановочерна коса, която преди няколко дни беше сервирала сладолед.
По телефона го бяха информирали съвсем накратко за случилото се. Лора бе мъртва. Умряла бързо, без да се мъчи.
Мартин Васкес се учуди:
— Кой ви каза?
Значи инстинктът му не грешеше. А той не му се беше доверил. В края на краищата не сладоледът беше отговорът, а любовта. Коравата любов, в случая. Един от „Приятелския кръг“ беше преподал на Ноа горчив урок — какво се случва на сестрите на мъже, които не приемат подкупи в пликове за повръщане.
Ноа си представи как натиска спусъка и конгресменът се гърчи в смъртна агония.
Би могъл да го направи. Сега вече животът му нямаше смисъл. На човек му трябваше смислена работа, за да запълни времето си. При липсата на друго смислено нещо може би отмъщението щеше да свърши работа.
След като не получи отговор на въпроса си, Васкес продължи:
— Автобиографията й беше впечатляваща. И сестринската й практика. Няколко отлични препоръчителни писма. Каза, че искала да работи в по-малко стресираща атмосфера, отколкото в болницата.
Седемнайсет години Лора беше изолирана от този свят, но още не беше преминала в другия, отвъдния. Ноа се беше преструвал, че не е Фаръл, че не принадлежи към престъпната фамилия. И той като Лора беше аутсайдер в тази фамилия. Преструваше се, че има по-чисто сърце от онези, които са го създали. Но сега, след като беше загубил сестра си за втори път, не виждаше защо трябва да се въздържа и да не се върне отново към истинската си тъмна природа.
— Но когато я хванаха — продължи Васкес, — си призна всичко. Бела медицинска сестра в отделения за новородени в три болници. Всеки път, когато някой започвал да се съмнява, че смъртта на бебетата не е
