— Доколкото разбирам това, което казвате, сър, не съм.
Къртис владее много езици и е уверен, че може да води разговори на повечето английски и американски диалекти. Но този диалект му се опъва и повлиява зле на самоувереността и самочувствието му.
Непознатият навежда фенерчето и го насочва към Стария Жълтьо.
— Виждал съм сладки кучета като това, дето като се обърнеш с гръб към него, скача и ти отхапва кохонес.
— Хонес? — реагира Къртис. Мисли си, че става дума за някой по име Ко Хонес.
Щом ярката светлина на фенерчето се отмества от очите му, той забелязва, че този мъж много прилича на Габи Хейс, най-добрия второстепенен актьор във филмите за Дивия Запад. В момента се усмихва. После момчето си казва, че този не може да е Габи, защото актьорът сигурно е умрял преди много години.
Къдрава побеляла коса, брада като на Дядо Коледа, набраздено от времето, прерийния вятър и пустинното слънце лице, жилесто и кокалесто тяло. Той е типичният закален и закоравял златотърсач, дръпнатият, но добродушен каубой, комичен, но сериозен шериф, раздразнителен, но любезен и благороден барман в каубойския бар. С изключение на оранжево-белите маратонки „Найк“, които изглеждат големи и смешни като обувки на клоун, облеклото му напълно съответства на това на Габи: измачкани и торбести панталони в цвят каки, червени тиранти, памучна карирана риза. Измачканата, прашна и пропита с пот каубойска шапка сякаш е прекалено малка за главата му и е поставена върху побелялата му коса така небрежно, че сякаш от години не е мръднала оттам.
— Ако скочи върху моите кохонес, ще я очистя и Бог да ми е на помощ.
Както може да се очаква от един полуоткачен жител на Дивия Запад, независимо с какво се занимава и каква е професията му, и този мъж е въоръжен. Вярно, не с револвер от онзи исторически период, а деветмилиметров пистолет.
— Може и да не изглеждам много добре, но определено не съм и някой изкукал старец, както може би си мислиш. Аз съм нощен пазач на тая реставрирана дупка и съм много добър като такъв.
Въпреки че е стар, този мъж е точно на годините на Габи Хейнс, ако последният можеше да е още жив. Но този не може да е Габи Хейнс, нито пък неговият възкръснал дух — кръвожадно зомби. Както и да е, асоциацията с актьора е толкова силна, че този сигурно е някакъв роднина на Габи. Може би негов внук, Габи Хейнс Трети. Развълнуван от откритието си, Къртис изпитва такова страхопочитание и благоговение, каквото би демонстрирал пред някоя кралска особа.
— Мога да застрелям човек дори ако куршумът рикошира. Затова дръж под контрол тоя бълхарник и не се опитвай да бягаш.
— Няма, сър.
— Къде са вашите, момче?
— Мъртви са, сър.
Гъстите бели вежди се вдигат от изненада.
— Мъртви? „Мъртви“ ли каза, момче?
— Да, сър, мъртви, сър.
— Тук? — Пазачът тревожно огледа улицата, сякаш наемни убийци са нахлули в града и сега яздят по улиците, за да избият всички фермери. Пистолетът трепери в ръката му, сякаш е прекалено тежък да го удържи. — Мъртви тук, в мое присъствие? Е, не е ли това една ужасна бъркотия? Къде са сега родителите ти?
— В Колорадо, сър.
— Колорадо? Мислех, че каза, че са умрели тук.
— Имах предвид, че са умрели в Колорадо.
Пазачът си отдъхва с облекчение и пистолетът в ръката му спира да трепери.
— Тогава как ти и твоят четириног приятел се оказахте тук по никое време?
— Бягахме, за да се спасим, сър — обяснява му Къртис. Чувства, че може да каже поне част от истината на един роднина на Габи Хейнс.
Набръчканото лице на пазача се смръщва още повече.
— Нали не искаш да ми кажеш, че си бягал чак до тук от Колорадо?
— От самото начало, сър, бягахме и пътувахме на автостоп, после пак бягахме.
Стария Жълтьо изплезва език като потвърждение на тези думи.
— И кои са тези нехранимайковци, които ви гонят?
— Много са, сър. Някои са по-добри, други — не. Мисля, че най-добрите са от правителството.
— Правителството! — сепва се пазачът, а на лицето му се изписва отвращение. — Бирници, грабители на чужда земя самопровъзгласили се за по-големи праведници и от папата!
— Видях ФБР, цели отряди с тежковъоръжени командоси, подозирам, че и Агенцията за национална сигурност също е замесена, както и някои от специалните части на военните.
— Правителството! — пазачът направо е излязъл от кожата си от яд. В момента пред Къртис сякаш стоят двама души. — Управници, побъркани от мания за власт негодници, дето като ги питаш, все се правят на ни лук яли, ни лук мирисали. А иначе винаги са облечени в чисти ризи, тия порове! Хората си плащат социални осигуровки цял живот. Жената умира само два месеца преди да й дойде времето да се пенсионира и правителството прибира всичките й пари, алчни копелета! И парите й не са били превеждани на сметка, както ти казват. И ето ме мен сега — работя за мизерна заплата, която не ми стига и за бира, докато мързеливото синче на някой представител на средната класа, което не и помирисвало работа през целия си безсмислен и безполезен живот, прибира два пъти повече, щото правителството казва, че наркоманията го е направила душевноболен и ощетен. И оня надрусан малък червей си седи спокойно на тлъстия задник, без да си мръдва пръста, докато аз се трепя в тая музейна дупка пет нощи в седмицата и рискувам разни бесни кучета да ми отхапят моите кохонес. Сега виждаш ли защо се паля толкова, момче?
— Не съвсем, сър — отвръща Къртис.
Стария Жълтьо изскимтява, и се изпикава върху дървената платформа на водната помпа. Кучето е развълнувано от играта с обувката, но е и уплашено от ругатните на Габи.
Къртис добре разбира животното. Досега от този човек не са чули много любезности, само сърдитата му тирада.
— Какво му има на кучето ти, момче?
— Нищо, сър. Просто много й се насъбра напоследък.
Но ето, че се задава по-голяма опасност за момчето и кучето: подобно на огромен дракон един хеликоптер прелита над пустинята и бръмченето му се чува отдалеч.
Пазачът поглежда към небето и на Къртис му се струва, че старецът ей сега ще насочи големите си уши като радари по посока на звука.
— Гръм и мълния, това нещо сякаш е излязло от Ада. Искаш да кажеш, че ония клатипръсти те преследват с него?
— С него и с много други неща.
— Тогава адски много си притрябвал на правителството.
— Така е, но не съм особено доволен от това, сър.
Габи отклони светлината на фенерчето към земята и отново попита:
— Какво искат от тебе, момче?
— Негодниците искаха да пипнат майка ми. След като я хванаха, аз останах нещо като излишна улика, водеща към тях. Искат да заличат всички улики.
— За какво искаха да пипнат майка ти? Да не би… да е било свързано със земята?
Къртис няма никаква представа за какво говори Габи, но се появява възможност да се сприятели със стареца и да го направи свой съюзник. Затова отговаря:
— Да, сър, със земята беше свързано.
Габи отново избухва:
— Наричай ме както си искаш, но да пукна, ако тия в правителството не са побъркани на тема „земя“. Тирани-обирджии!
Самата мисъл за смърт отвращава Къртис и го отблъсква. Всъщност подобно предложение му се струва доста странно.
Пазачът обаче не му дава възможност да се обади, защото продължава гневния си монолог:
