Беше убеден, че щом като се е измил и обръснал, ще го заведат в някой санаториум в Палм Спрингс, където ще го подложат на лечение от наркотичната му зависимост. Всеки ден ще му правят масажи, ще му предпишат здравословна диета и може би ще го научат да играе голф. Докато шуреят му го крепеше с ръка да не падне на пода, Кранк седна на тоалетната чиния и задряма върху капака — докато Лили не го притесни, като изпразни цевта на пистолета в устата му. Беше си сложила ръкавица и беше навила копринена калъфка за възглавница около ръката си, за да няма следи от барут. Изненадан, захапал цевта, чичо Хахо отвори очи и в последния миг от живота си като че осъзна, че няма да го пращат в санаториум в Палм Спрингс. И тогава Лили натисна спусъка.
От всички оръжия на разположение в къщата тя беше избрала най-малкия калибър, за да свърши работата. Прекалено голям пистолет щеше да създаде нежелана каша и риск да се изпоцапат от пръсналия се мозък. Лили имаше талант за престъпни заговори. Освен това тя много държеше в къщата й да е чисто.
Повече от двайсет минути, докато подготвяха Кранк за Ада и най-накрая го пратиха там, Лора беше оставена да лежи на пода в хола с обезобразено лице и с мозъчно увреждане. Едва след като застреляха Хахо, Лили извика линейка.
Ноа не присъстваше на тези събития. Той научи за тях от баща си.
Старецът разказа за случилото се, сякаш си припомняше военна история от младостта си, сякаш ставаше дума за някакво приключение, авантюра. При това с ужасни подробности бяха описани премеждията, които Лора е трябвало да изтърпи. В същото време баща му изрази искрено братско възхищение от бързите и хладнокръвни действия на Лили.
„Когато се налага, леля ти Лил е корава кучка. Познавам мъже, които при подобни обстоятелства ще подмокрят гащите си“.
Неговата нагласа към случилото се беше: „Хей, случват се такива неща. Ужасно е, тъжно е, но такъв е светът. По-голяма справедливост от тази, която упражнихме спрямо Хахо, няма. В края на краищата сме само плът и кръв. Затова се вземи в ръце и продължавай нататък“.
„Живей за мига“ — обичаше да казва неговият старец. Това си беше някаква психарска бръщолевеница, която беше чул по телевизията от някой откачен самопровъзгласил се гуру проповедник.
Още едно кофти нещо се случи два месеца по-късно, когато леля Лили дойде у тях с много по-мощен пистолет от този, с който гръмна чичо Хахо. Тогава изобщо не беше загрижена да пази чисто, тъй като къщата не беше нейната. Брат й беше скрил седемстотин хиляди долара от печалбите от амфетамин. Тя не просто искаше честно счетоводство, тя искаше да го зачеркне от бизнеса. Дори молбите на неговия старец не можеха да я омилостивят. Само Ноа успя да получи едно „съжалявам“, преди Лили да натисне спусъка.
Прострелян два пъти, първоначално той беше убеден, че ще умре на поляната пред къщата. По-късно в болницата разбра, че ще оживее. Тогава си каза, че си е заслужил раните, че те са наказание, защото не е успял да защити сестра си. Той не беше лошо дете, нито беше роден с характера на баща си. Безразличието му към криминалните дела на фамилията не се дължеше на недоглеждане на природата — както обичаха да го наричат неговите роднини. Стремежът му да се придържа към морала беше последица от недохранването му. Но след като имаше достатъчно време да размисли, Ноа стигна до извода, че е без значение дали е виновна природата или недохранването. Само от него зависеше да престрои скарания си живот в достоен за уважение палат. Само вината заради страданията на сестра му го наведоха на мисълта, че тази градивна дейност е изключително важна, ако иска да има добро бъдеще.
Всъщност вината му даде силата да се превърне в един собствен Пигмалион, позволи му да извае един нов Ноа Фаръл от камъка на стария. Вината беше неговият чук, неговото длето. Вината беше неговият хляб и вдъхновение.
Винаги когато чуеше някой да нарече вината деструктивна емоция и да твърди, че напълно реализиралата се личност трябва да превъзмогне вината у себе си, си казваше: „Този е глупак.“ Вината беше изиграла спасителна роля за неговата душа.
През следващите седемнайсет години обаче той стигна и до заключението, че с приемането на вината не свършва всичко. Ако напълно поемеше отговорност за последствията от действията си — в неговия случай последствията от бездействието му — това не води автоматично до изкупление. И докато не откри вратата към изкуплението, докато не я отвори сам и не пристъпи прага, старият Ноа Фаръл не можа да се почувства уютно в кожата на новия. Чувстваше се като самозванец и имитатор, който само чака да го изобличат като лекомислено момче, каквото си беше още от началото.
Единствената пътека към изкуплението, която беше отворена за него, беше сестра му. След като достатъчно години плащаше да се грижат за нея, след хилядите часове, прекарани в разговор с нея, докато тя лежеше неподвижно и изобщо не реагираше, щеше ли най-накрая да се появи пред него бленуваната врата? Ако някога го погледнеше в очите, душа в душа, и ако в този миг покажеше с жест, че е чувала неговите монолози и е била утешена от тях, тогава сигурно пред него щеше да се появи прагът, зад който се намира стаята, наречена „надежда“.
Сега, препускащ по улиците в южната част на окръг Ориндж, щата Флорида, Ноа беше уплашен както никога досега. По-уплашен и от деня, в който леля му Лили стреля два пъти по него и в който той се претърколи на тревата в очакване третият куршум да се забие в главата му. Перспективата за изкупление го напускаше толкова по-бързо, колкото по-бързо шофираше по улиците. С нея го напусна и надеждата.
Когато натисна спирачките и влезе в автомобилната алея на дома „Сиело Виста“ и когато видя полицейските коли, паркирани пред главния вход, го обхвана отчаяние. Телефонното обаждане, което го вдигна от леглото, обаждането, което можеше да е грешка или дебелашка шега, се оказа истинско. Доказваха го червените светлини и сенките, които хвърляха върху стените на сградата.
„Лора“.
Глава 30
От момчето и кучето капе вода. Кучето е с „усмихната“ паст, но момчето не е. Двамата стоят на място, внезапно осветени от непознатата светлина. Старият Жълтьо се стреми да контролира животинската си оживеност, а Къртис си казва да се държи както би се държало едно момче на неговото място. Не като куче. Опитва се да си обуе обувката, която Стария Жълтьо е издърпал от крака му.
Водната помпа изскърцва и изстенва, след което механизмът спира напълно. Струята от желязната тръба бързо секва.
— Гръм и мълния! Какво правиш тук момче? — пита го мъжът, който държи фенерчето.
Човекът зад светлината не може да се види. Той насочва фенерчето към лицето на Къртис.
— Да не си си оставил ушите в други панталони, момче?
Къртис е озадачен и не знае какво да отвърне.
— Пълни са с фъшкии, а, момче?
— Кои, сър?
— Ушите ти — отвръща нетърпеливо непознатият.
— За Бога, не, сър.
— Това кучето ти ли е?
— Да, сър.
— Зло ли е?
— Тя не е, сър.
— Кво?
— Тя не е зла, сър.
— Ти да не би да си глупав или ти има нещо?
— Сигурно ми има нещо.
— Мен не ме е страх от кучета.
— И нея не я е страх от вас.
— Не се прави на корав, момче.
— Не бих го сторил дори и да знаех как, сър.
— Ама ти хем си дребен, хем си вреден. Много си устат.
