— Ние с моята госпожа купихме това симпатично парче земя, изкопахме си собствен водоизточник. С хубава тополова горичка, хубави пасища. Цели петнайсет години трябваше да я изплащаме на ония кръвопийци от банката, още години ни трябваха да си построим дом. И когато накрая поискахме да изкопаем здрави основи, правителството каза „не“. Каза, че на тия грозни и гнусни буболечки, дето живеят тук, щяло да бъде навредено. Щяла да се разрази екологична катастрофа, щото тия отвратителни буболечки обитавали само сто двайсет и две места в пет от западните щати. Значи аз и моята госпожа сме купили тоя имот, но не можем да строим върху него. А никой не е балама да го купи, щом върху него не може да се строи. Но съм спокоен за миризливите буболечки, дето ядат боклуци и мухъл, че няма да им се случи нищо!
Стария Жълтьо вече се крие зад Къртис.
Шумът от хеликоптера става по-отчетлив и този безспирно режещ звук отеква в коравата земя и се връща в небето. Все по-отчетливо и по-отчетливо.
— Ако те хванат, какво ще ти се случи, момче?
— Най-лошото — ще ме убият. Но правителството… най-вероятно те първо ще се опитат да ме скрият някъде, където си мислят, че ще съм в безопасност, за да ме разпитат. И ако негодниците не ме намерят в скривалището на ФБР… рано или късно властите ще започнат да провеждат опити върху мен.
Къртис е убеден в това, макар да му се струва доста зловещо.
Но пазачът, изглежда, му вярва, било защото Къртис е убедителен, било защото е склонен да повярва във всякакви ужасяващи истории за правителството, което държи повече на буболечките, отколкото на него.
— Опити! Върху дете!
— Да, сър.
Не е необходимо да се обяснява на Габи на какви точно опити ще бъде подложен Къртис или пък с каква цел ще бъдат проведени те. Очевидно неговата патологична параноя е готова да приеме всякакви възможни варианти.
— Ама, разбира се, че за какво друга да харчат от моите данъци, проклетниците, ако не да измъчват едно дете! Мътните да ги вземат, те са от ония хора, дето могат спокойно да те опекат на бавен огън и да те дадат за храна на миризливите буболечки, ако решат, че така ще стане по-добре за самите буболечки.
Зад хребета на изток от долината просветва бледо сияние: отразените лъчи от прожекторите на джиповете или на хеликоптера. С всяка изминала секунда сиянието става все по-ярко.
— По-добре да тръгвам — казва Къртис повече на себе си и на кучето, отколкото на пазача.
Габи поглежда към светлината на изток, а брадата му настръхва като наелектризирана. После така съсредоточено се взира в Къртис, че лицето му се набръчква като на египетска мумия.
— Нали не ми поднасяш фъшкии, момче?
— Не, сър. И ушите ми не са пълни с тях.
— Тогава в името на всичко свято и несвято ще дадем на тия нехранимайковци да се разберат. Стой до мен и не се отделяй, ясно ли е?
— Да, сър.
— Не се отлепяй от мен, момче, като водата от мокрото — уточнява пазачът. — Хайде! — отсича Габи и се насочва към съседната сграда на хотела.
Къртис отново е озадачен от думите на стареца. Още е малко мокър от играта с помпата, макар че пустинният въздух вече почти го е изсушил.
Въпреки известната си резервираност към пазача, кучето тръгва след него. Явно инстинктът му подсказва, че е на прав път.
Къртис тръгва след тях, доверил се на духовната си сестра и на Габи. Минават покрай сградата за даване на коне под наем и стигат до грандхотел „Бетълбис“. „Бетълбис“ е широка пет метра триетажна барака, която не е така внушителна, както може би е изглеждала в миналото.
Изведнъж тракането на хеликоптера преминава в силно бумтене, което вече не е приглушено от планинския хребет.
Къртис чувства, че ако погледне надясно, над покривите ще види кръжащата над планината машина — зловеща черна маса с проблясващи червени и бели светлини. Вместо това обаче мислено се съсредоточава върху Стария Жълтьо, задържа погледа си в Габи и върху лъча на фенерчето в ръката на пазача.
До хотела се намира „Облекла за дами и господа“ на шивача Дженсън. Написана на ръка реклама на витрината съобщава, че тук се продават дрехи, които са последна мода в Сан Франциско. Излиза, че Сан Франциско, а не Париж, е модната столица.
След магазина на Дженсън Габи завива наляво, слиза от тротоара и влиза в тясна пътечка между двете сгради.
Хеликоптерът приближава: лавина от твърд ритмичен звук, която се спуска от планината и връхлита долината.
Нещо друго идва насам. Нещо, издаващо характерно бучене, резонира и вибрира в мозъка на Къртис.
За да потисне страха си, той си напомня, че за да не се паникьосаш по време на потоп, трябва да се концентрираш върху плуването.
Дървените постройки от двете им страни сякаш се преобразяват в златист цвят, когато лъчът на фенерчето минава покрай тях.
В края на пътеката пазачът изключва фенерчето и непрогледният безлунен мрак поглъща всичко около тях, сякаш са слезли в дълбоко мазе. Габи предпазливо прави няколко крачки в открития двор, разположен в западния край на градчето. Ако не е кучето да го води, досега Къртис да се е блъснал в стареца.
Габи сграбчва Къртис, придърпва го към себе си и извиква високо заради бученето на хеликоптера:
— Ще се промъкнем на север, към хамбара.
Момчето си казва, че този хамбар не може да е чак толкова на север, че да бъде безопасно в него. Канадската граница се намира близо на север, но не и Северния полюс.
Ако се съди по звука, хеликоптерът се насочва към южната част на града, близо до „Даване под наем на коне — Смити“. Близо до водната помпа с оставени мокри следи от обувки в пръстта до нея.
ФБР — и войниците, ако има такива — ще започнат да претърсват от юг на север, посоката, в която Габи, Къртис и Стария Жълтьо бягат. Те ще са много добре обучени в действия по претърсване и издирване и повечето от тях, ако не и всичките, ще са екипирани с очила за нощно виждане.
Изведнъж Къртис забелязва с периферното си зрение слаба светлина близо до земята. Разтревожен, той хвърля поглед на запад и вижда бяла мътна пелена. После обаче съзнава, че това са солните полета, гледани под малък ъгъл. Илюзорната пелена е съвсем естествено фосфоресциране на пропитата със сол почва, призракът на древното мъртво море.
Острият звук на перките на хеликоптера някак бива омекотен от снижаването на машината. Той каца.
Те идват. Ще бъдат бързи и много ефективни.
Докато тича на север, Къртис е притеснен, не толкова от мъжете в хеликоптера или от онези в двата джипа. Пристигнали са по-жестоки врагове.
Стените на сградите пречат на уредите за топлинно локализиране и апаратурата за засичане на движение. Те донякъде спират и издайническата, енергия, която само Къртис излъчва.
Поради естественото фосфоресциране на разположените наблизо солни полета нощта вече не е толкова тъмна и непрогледна, колкото е била преди малко. Къртис вижда Габи пред себе си и белите лапи на кучето.
Пазачът се промъква предпазливо и безшумно. От време на време се оглежда назад и насочва пистолета си в тъмното, сякаш очаква пред него да застане злодей.
На Къртис му се иска да изкрещи: „Давай, движи се!“, но Габи сигурно е от онези типове, дето правят всичко както си знаят и не се вслушват много-много в чуждите думи.
Макар че претърсващите отряди сега сигурно се изсипват от хеликоптера, на юг, където са кацнали, не се вижда никаква светлина. Сигурно са сметнали, че благодарение на високотехнологичното си оборудване, което носят със себе си, могат да се възползват от мрака.
Освен сградите движението също предпазва Къртис, прави по-трудно за преследвачите му да разчетат
