причинена само от природата, тя сменяла работата.
Убийството на конгресмена не би донесло на Ноа кой знае какво удовлетворение, нито би му върнало смисъла на неговото съществуване. Но то поне би маскирало горчивината в живота му.
— Признава си за шестнайсет бебета. Не мисли, че е постъпила неправилно. Нарича убийствата „проява на милост“.
Слушаше Васкес, но думите му не проникваха в съзнанието му. Накрая обаче чутото го развълнува:
— Милост?
— Избирала бебета със здравословни проблеми. Или понякога се спирала на такива, които й изглеждали слаби и немощни, или пък чиито родители й се стрували бедни и груби. Казвала им, че им спестявала живот, изпълнен със страдание.
Значи инстинктът на Ноа беше само наполовина верен. Сестрата не беше наета от „Приятелския кръг“. Все пак тя и конгресменът произлизаха от едно блато — това на егоизма. Те живееха с чувството за своята изключителна значимост. Познаваше този тип хора много добре.
— Между работата в третото родилно отделение и идването й тук тя работила в старчески дом — продължи Васкес. — Умъртвила пет пациенти, без да предизвика подозрение. Тя… се гордее и с това. Не само че не изпитва никаква вина и желание за разкаяние, не изпитва и никакъв срам. Изглежда, очаква се от нас да й се възхищаваме за стореното… за състраданието, както би го нарекла.
Злото на конгресмена беше породено от алчност, завист и жажда за власт — напълно разбираеми за Ноа човешки слабости. Това беше злото и на неговия баща, на чичо му Кранк.
Ирационалният идеализъм на сестрата, от друга страна, предизвикваше само хладен гняв и отвращение, не и ярост и желание за мъст. Тъй като отново не намери достатъчно стремеж към отмъщение у себе си, Ноа отново усети липсата на цел в живота си.
— Човек от персонала влязъл при сестра Куейл, когато тя… приключвала със сестра ви. Иначе изобщо нямаше да разберем, че е тя.
В другия край на коридора един мъж вкара носилката на колела в стаята на Лора.
Въртенето на колелата отекна в главата на Ноа като гръм или като далечно бучене на голям водопад. Приглушено бучене, но изпълнено със сила и мощ.
Той влезе в коридора. Мартин Васкес го повика обратно, искаше да му напомни, че полицията не разрешава да се влиза още там.
Когато доближи стаята на сестрите, един униформен полицай се опита да го спре и да го върне.
— Аз съм член на семейството.
— Знам, сър, но трябва да изчакате.
— Не чакам и секунда повече.
Когато Ноа се опита да мине покрай него, ченгето го спря с ръка върху рамото. Ноа забави ход, но продължи напред.
Младият полицай тръгна след него, сграбчи го отново и за малко щяха да се сбият. Ченгето нямаше избор, а Ноа искаше да удари някого. Или по-скоро искаше да бъде ударен от някого силно и неколкократно, защото физическата болка може би щеше да го отвлече от гневните мисли, срещу които още нямаше измислено лекарство нито пък ефективно лечение.
Преди да са започнали да си разменят юмруци, се намеси един детектив от коридора:
— Пусни го.
Тътенът на пет Ниагари все още отекваше в съзнанието на Ноа и той приглуши гласовете на двамата.
— Не мога да ви оставя насаме с нея — каза детективът. — Трябва да се направи аутопсия и трябва да съм сигурен, че доказателствата ще си останат непокътнати.
Тялото беше доказателството. Като изстрелян куршум или окървавен чук. Лора вече не беше личност, а само предмет, вещ.
— Нали не искате да дадете шанс на адвоката на лудата кучка да я отърве? — продължи детективът.
„Лудата кучка“ вместо „обвиняемата“. Не беше необходимо да се проявява тактичност — нито тук, нито по-късно в съдебната зала.
Ако обаче адвокатът успееше да използва добре думата „луда“, той можеше да издейства на сестрата лек срок в заведение за душевноболни с плувен басейн, телевизор във всяка стая, курсове по изкуства и занаяти и сеанси при психотерапевт, с цел не да се обсъждат склонността й към убийства, а за да се поддържа психичното й състояние в норма.
Съдебните заседатели бяха глупави. Може би невинаги, но напоследък бяха доста глупави. Хлапета убиваха родителите си, обявяваха се за сираци и заседателите лееха сълзи за тях.
Ноа не можеше да се успокои при мисълта, че сестрата ще бъде настанена или в някоя провинциална луксозна лудница, или пък напълно ще бъде оневинена.
Далечният тътен в главата му не беше този на натрупващата се ярост. Не знаеше от какво е, но не можеше да го спре. Това го плашеше.
Видя Лора на леглото. Беше с жълта пижама. Или беше излязла от летаргичния си сън, за да се преоблече, или я беше преоблякла и сресала сестрата, преди да упражни върху нея своята „милост“.
— Куейл си казала, че като се има предвид мозъчното увреждане на пациентката, смъртта щяла да бъде приета за естествена и няма да се стига до аутопсия — каза детективът. — Използвала е вещество, което може да се проследи трудно. Инжекция с голямо количество халдол, успокоително.
Когато Лора стана на осем, тя вече разбираше, че семейството й не е като другите. Никой не я беше възпитавал на съвест в дома на Фаръл, но природата й беше дала силно морално чувство. Срамът се появи у нея по-късно. После от година на година всичко, което се отнасяше до семейството й, я измъчваше все повече. Беше затворена в себе си, намираше утеха и убежище в книгите и мечтите си. Искаше само да порасне, да излезе от тази къща и да гради живот, който да е „чист, спокоен и да не причинява вреда на никого“.
Детективът се опита да утеши Ноа с последното разкритие:
— Свръхдозата от лекарството е била толкова голяма, че смъртта е настъпила мигновено. Халдолът е изгасил централната нервна система като електрически ключ.
Когато навърши единайсет, Лора искаше да стане лекар. Сякаш вече чувстваше, че не е достатъчно само да не причиняваш вреда на останалите, за да скъсаш с миналото си. Изпитваше необходимост да се отдава на другите хора, може би като ги лекува.
Когато беше на дванайсет, тя промени мечтите си — поиска да стане ветеринарен лекар. Животните бяха по-добри пациенти. Повечето хора, казваше тя, не можеха изобщо да бъдат излекувани от най-лошия си порок, а само от телесните болести. Малцина на крехката дванайсетгодишна възраст знаеха за човека толкова много.
Дванайсет години в мъчителни опити да оформи бъдещето си чрез мечтите. Още седемнайсет години безцелно мечтаене. И най-накрая всичко свършва тук — в това легло. Няма вече мечти, няма душевни терзания.
Детективите и съдебните лекари се бяха оттеглили отстрани, за да не безпокоят Ноа, но като пазители на доказателствата продължиха да наблюдават леглото.
Лора лежеше по гръб с отпуснати от двете страни ръце. Дланта на лявата й ръка беше положена върху чаршафите, но дясната й беше полусвита в юмрук. Сякаш в последния момент се беше опитала да се вкопчи здраво в живота.
Виждаха се и порцелановогладката половина от лицето й, и увредената част — творението на Бог и творението на Кранк.
За Ноа и двете части бяха еднакво красиви, особено сега, когато я виждаше за последен път. Двете половини трогваха сърцето му по различен начин.
Ние носим с нас красотата на тоя свят, както и невинността. Както и грозотата, която отнасяме със себе си, когато си отиваме оттук. Лора си беше отишла от този свят без никаква грозота. От този свят в отвъдното се пренася само душата, а нейната беше чиста и неопетнена, така невинна при отлитането, каквато е била и при появата й.
Ноа беше живял по-дълго и по-пълноценно от сестра си, но не и толкова добре като нея. Знаеше, че
