която трудно би понесъл и един светец. А в семейство Мадок такива нямаше. Дори и да не видиш нещата, които не искаш да гледаш, невинаги можеш и да не чуваш. Дори и да си запушиш ушите с дебели възглавници през нощта, не можеш да избегнеш нещата, които щеш-нещеш научаваш. Включително и факта, че Престън Мадок се възбужда само когато Синсемила е като мъртва.
Лейлъни беше разказала на Мики и госпожа Ди за какви ли не перверзии и ужасии, но не можеше да спомене за подобно извращение. Разбира се, Престън си беше абсолютна откачалка. Но също така беше строен, красив и добре поддържан, финансово самостоятелен. Това бяха точно трите качества, които повече от всичко друго привличаха много по-млади и красиви от Синсемила жени. Финансовата самостоятелност беше достатъчна, за да не се свързва с постоянно надрусана, прекарала шокова терапия, обсебена от пътните катастрофи, танцуваща лунатичка, която имаше богато минало и едновременно с това не си спомняше нищо. И която имаше две недъгави деца. Но очевидно най-важното нещо, което плени сърцето на Престън, бяха предизвиканите от дрогата чести коматозни състояния у Синсемила и желанието й той да я обладава, докато самата тя лежи безжизнена и безчувствена като дърво. Което не беше никак странно за доктора, имайки предвид неговото благоговеене пред смъртта.
Но имаше нещо друго, което привличаше Престън към Синсемила. Качество, което никоя друга жена не можеше — или не искаше — да му предложи. Макар Лейлъни да усещаше тази загадъчност в странните им взаимоотношения, тя не искаше да мисли за това, защото много добре знаеше какво ги свързва и ги обединява. И се страхуваше да научи повече.
Та, докато Синсемила четеше в захар от пъпеш и докато доктор Смърт сърфираше из Интернет за последните истории с летящи чинии, докато и тримата закусваха и докато никой от тях още не беше споменал нищо за змията, Лейлъни си отбеляза нещо в дневника си, като използва собствена усъвършенствана система от стенографски знаци, които само тя разбираше. Искаше да довърши описанието на инцидента със змията. В същото време обаче си записваше и наблюдения за семейната закуска, включително и за казаното от Престън.
Напоследък си мечтаеше да стане писателка. Ако, разбира се, в навечерието на десетгодишния си рожден ден успееше да избегне подаръка за вечния живот. Не се беше отказала от плана си да има страхотни гърди, с които да омайва красиви мъже. Но едно момиче не може да разчита само на бюста си, на лицето си и на стройния си прав крак. Да пишеш художествени романи си беше престижна професия. Беше чела, че една от трудностите на писателския занаят е да намериш материал, и си беше дала сметка, че майка й и баща й са златна мина за писателя, ако успее да преживее и да оцелее край тях.
— Тази случка в Юта — каза Престън и се вторачи в екрана на лаптопа — е доста подозрителна.
След което продължи на дълго и широко да им говори за барикадите по всички магистрали, водещи към Южна Юта и за преследването на бандата наркобосове, за които се говореше, че са въоръжени като държавни армии.
— Да не забравяме как в „Близки срещи от третия вид“ правителството държеше хората настрани от зоната на контакт с извънземни, като им предостави фалшивата версия, че има разпръскване на нервнопаралитичен газ във въздуха.
За Престън „Близки срещи от третия вид“ не беше научна фантастика, а зле прикрит документален филм. Той вярваше, че Стивън Спилбърг е бил отвлечен от извънземни като дете и бил използван като инструмент, който да подготви човешката раса за скорошното пристигане на пратеници от Галактическия конгрес.
След като смъртоносния доктор продължи да си мърмори за това как правителството прикривало инцидентите с НЛО, което също обяснявало и войната във Виетнам, Лейлъни предположи, че когато ремонтират караваната им, ще се отправят към Юта. Изследователите на НЛО и почитателите на извънземни вече бяха започнали да се събират в една местност в Невада близо до границата с Юта в очакване на едно толкова забележително пришествие на зелени човечета, че правителството с всичките си възможности и средства да не може да прикрие случващото се с някакви измислици за газове, за метеорологични балони или за тикове на тютюневата индустрия.
Поради тази причина тя много се изненада, когато няколко минути по-късно Престън вдигна поглед от лаптопа и сияещ от вълнение, обяви:
— Айдахо. Ето къде се случва, Лани. Имало е изцеление в Айдахо. Чу ли ме, Синсемила? Имало е изцеление в Айдахо.
Старата Синсемила или не чуваше, или не беше заинтригувана. „В захарта от пъпеш“ я беше погълнал напълно. Устните й изобщо не помръдваха, докато четеше, а само нежните й ноздри потрепваха, сякаш беше подушила просветлението. В същото време мускулите на скулите й се стягаха и отпускаха, когато стиснеше зъби, попаднала на някоя мъдрост, която се нуждаеше от предъвкване.
На Лейлъни не й хареса перспективата да ходи в Айдахо. Беше близо до Монтана, където Лукипела беше „заминал при звездите“.
Беше очаквала Престън да ги замъкне отново към Монтана, когато през февруари следващата година наближи рожденият й ден. В края на краищата, ако извънземните бяха изстреляли Луки към славата в Монтана, логично беше пак да отидат там в навечерието на десетия й рожден ден, ако не се случеше преди това някакво чудо и не оздравееше напълно.
Освен това Престън трябваше да се сети за тази симетрия: Лейлъни и Луки заедно в смъртта, както и в живота, Луцифер и Райското цвете, превърнали се в храна на едни и същи червеи. Един гроб за брат и сестра, обвързани навеки в една гробница. В края на краищата доктор Смърт беше сантиментален човек.
Ако до Монтана оставаха шест месеца, тя можеше да подготви някакво бягство или начин да се защити. Но ако следващата седмица пристигнеха в Айдахо и асо старата Синсемила пожелаеше да прескочат до Монтана, за да види дали Луки е срещнал извънземните, Престън можеше да се изкуши да събере заедно брата и сестрата по-рано от предвиденото. Тя още нямаше план за бягство. Или стратегия да се отбранява. Но и още не беше готова да умре.
Глава 35
Приемната не беше много комфортна. Дори паркингът изглеждаше по-гостоприемен и светъл. Петима души чакаха да ги повикат, но столовете бяха само четири. Тъй като останалите четири жени бяха или по- стари от Мики, или бременни, тя предпочете да постои права. Заради енергийната криза въздухът се охлаждаше само до двайсетина градуса. С изключение на миризмата тук всичко й напомняше на затвор.
Секретарката направи физиономия и обясни на Мики, че оплакванията обикновено се заявяват по телефона и че не е много разумно да идва без насрочен час, тъй като това означава да чака дълго. Мики отговори, че е готова да чака колкото е необходимо — и увери в това секретарката отново, когато през следващите четирийсет минути тя отново се върна на тази тема.
За разлика от лекарските кабинети на това място нямаше стари списания. Печатните материали се ограничаваха само с правителствени брошури, написани на неразбираем за обикновения човек език.
Първата служителка се представи като госпожа Ф. Бронсън. Това с инициала беше странно. Табелата в кабинета не беше по-многословна: Ф. БРОНСЪН.
Около четирийсетгодишна привлекателна жена, Ф. Бронсън носеше черен широк панталон и черна блуза въпреки летния сезон и горещината. Беше прибрала набързо косата си с шноли и няколко кичура се бяха измъкнали.
Плакатите в кабинета й сякаш правеха малкото помещение още по-тясно и задушно: фотографии на котки, черни и бели, сиамски и ангорски, и такива с неясен произход. Тези космати образи придаваха клаустрофобичен характер на стаята и като че вкарваха някаква котешка топлина във въздуха.
Щом видя, че събеседничката й проявява интерес към плакатите, госпожа Ф. Бронсън каза:
— Тук ми се налага да има работа с толкова много груби, невежи, жестоки и глупави хора… понякога има нужда да ми се напомни, че светът е пълен с по-добри създания от нас.
— Разбирам ви — отвърна Мики, макар че изобщо нямаше понятие за какво говори — самата бих си закачила плакати с кучета.
— Баща ми обичаше кучетата. — Жената посочи на Мики да седне на единия от двата стола за клиенти
