ветрец, шепнещ по вода.
Не получихме отговор.
— Не търся отмъщение — продължих аз. — Отказал съм се от това.
Нищо.
— Вече не възнамерявам да отида при властите извън града. Твърде късно е да поправя стореното.
Ехото от гласа ми постепенно заглъхна. Както става понякога, овалната стая се изпълни с тайнствена тишина, плътна като вода. Изчаках минута, сетне отново наруших мълчанието.
— Не искам Мунлайт Бей да бъде заличен от картата — както и аз, и приятелите ми — без основателна причина. Само искам да знам защо.
Никой не си направи труда да ми обясни.
Е, и без това идването ми тук беше безполезно.
Не бях разочарован. Рядко си позволявах да изпитвам разочарование от нещо. Урокът на живота ми е търпение.
Над създадените от човешка ръка подземия скоро щеше да се зазори и аз не можех да отделя повече време на Форт Уайвърн. Трябваше да посетя още едно важно място, преди да се оттегля в къщата на Саша, за да изчакам господството на убийственото слънце да свърши.
Аз и Орсън прекосихме полирания под, по който лъчът на прожектора се отразяваше в блещукащите златисти извивки като галактики от звезди.
До люка на входа, върху сивия бетонен свод, който вероятно е бил преддверие на противогазово убежище, намерихме куфара на баща ми. Онзи, който бях оставил в гаража на болницата, преди да се скрия под катафалката.
Разбира се, когато преди пет минути минахме оттам, куфарът го нямаше.
Осветих пространството наоколо, но нямаше никого.
Орсън послушно чакаше до куфара и аз се приближих до него.
Взех куфара. Беше толкова лек, че сигурно беше празен. После чух как нещо вътре тихо се преобърна.
Докато отварях ключалките, сърцето ми се сви при мисълта, че може да намеря още едни извадени очи. За да отблъсна това ужасно видение, си представих красивото лице на Саша и сърцето ми отново започна бие.
Вдигнах капака и видях, че куфарът е празен. Дрехите, тоалетните принадлежности, книгите и другите вещи на татко бяха изчезнали.
После видях снимката в ъгъла. Фотографията на майка ми, която бях обещал, че ще бъде изгорена заедно с тялото на баща ми.
Поднесох я към светлината на прожектора. Мама беше красива. И от очите й бликаше интелигентност.
В лицето й видях черти от собствения си лик и това ме накара да разбера защо Саша ме харесва. На снимката майка ми се усмихваше и усмивката й много приличаше на моята.
Орсън, изглежда, също искаше да види фотографията и аз я обърнах към него. Погледът му обходи изображението. Отмести очи и тихото му скимтене беше изпълнено с тъга.
Аз и Орсън
Орсън отново изскимтя и аз произнесох: „Мъртва е“. В гласа ми прозвуча мъдро смирение пред невъзвратимостта на миналото и вяра в бъдещето, която ми помага да живея.
Погледнах още веднъж снимката и я пуснах в джоба на ризата си.
Не изпитвах тъга. Нито отчаяние или самосъжаление.
Пък и без това майка ми не е съвсем мъртва. Тя живее в мен, в Орсън и вероятно в други същества като него.
Въпреки престъпленията срещу човечеството, в които някои я обвиняват, майка ми е жива в нас. И с цялото си дължимо смирение, мисля, че светът е по-добър, защото аз и Орсън живеем в него. Ние не сме лоши момчета.
Докато излизахме от сводестото помещение, аз казах: „Благодаря“ на онези, които ми бяха оставили снимката, макар да не знаех дали ме чуват и само предполагах, че намеренията им са добри.
Велосипедът ми беше там, където го бях оставил. И звездите бяха на местата си.
Завъртях педалите по периферията на Мъртвия град и отново се насочих към Мунлайт Бей, където ме чакаше мъглата — и още нещо.
Пета глава
Преди зазоряване
30.
Къщата е облицована с черни дървени плоскости, а верандите са боядисани в бяло. Разположена е в предната част на парцел от четири декара и притежава очарованието, благородството и топлотата на семейството, което живее в нея.
Всички прозорци бяха тъмни, но скоро някои от тях щяха да светнат. Алерия Рамирес щеше да стане рано, за да приготви богата закуска за сина си Мануел, който щеше да се върне от двете смени дежурство в полицията — при положение че не го забавеха подробните доклади, свързани с убийството на шефа Стивънсън. Тъй като беше по-добър готвач от майка си, Мануел би предпочел сам да си направи закуската, но щеше да изяде и да похвали всичко, което тя му поднесеше. Алерия още спеше. Имаше голяма спалня, някога принадлежала на сина й, стая, която той не бе използвал от шестнайсет години, откакто съпругата му Кармелита почина при раждането на Тоби.
В дъното на задния двор, също облицован в дървени плоскости, за да подхожда на къщата и с прозорци с бели капаци, има малък хамбар със стръмен покрив. Тъй като се намира в крайградската зона, имотът предлага достъп до пътеките и откритите хълмове. Първият собственик е отглеждал коне в хамбара. Сега постройката е ателие, където Тоби Рамирес изработва изящни предмети от стъкло.
Приближих се в мъглата и видях, че прозорците светят. Тоби често се буди много преди зазоряване и отива в ателието.
Подпрях велосипеда на стената на хамбара и надникнах през най-близкия прозорец. Орсън сложи лапи на перваза, застана до мен и също погледна вътре.
Когато се отбивам да гледам как Тоби работи, обикновено не влизам в ателието. Флуоресцентното осветление е твърде ярко за мен. И тъй като се обработва при температури, надвишаващи хиляда градуса по Целзий, стъклото излъчва значителни количества силна светлина, която може да увреди очите на всеки, не само моите. Щом ме види, Тоби прекъсва работа, угася лампите и си бъбри с мен.
Сложил кръгли очила със стъкла от лантан, той седеше на работния си стол пред нагревателя. Току-що бе направил изящна ваза с формата на круша, която още беше толкова гореща, че сияеше в златисто и червено, и сега я закаляваше.
Когато изведнъж се дръпне от пламъка, стъкленият предмет се охлажда твърде бързо и се напуква. За да се запази, стъкленото произведение трябва да бъде закалено, тоест внимателно и постепенно охладено.
Пламъкът се поддържаше от природен газ, смесен с чист кислород от резервоар под налягане, прикрепен към работния тезгях. По време на процеса на закаляване Тоби пуска по малко кислород и постепенно понижава температурата, давайки на молекулите на стъклото възможност да заемат стабилни позиции.
Поради множеството опасности, свързани със стъкларството, някои хора в Мунлайт Бей мислят, че Мануел проявява безотговорност, като позволява на своя болен от синдрома на Даун син да упражнява това технически взискателно изкуство и занаят, предричат и с нетърпение очакват пожар и експлозия.
Първоначално нямаше по-голям противник на мечтата на Тоби от Мануел. В продължение на петнайсет години хамбарът бе служил за ателие на Салвадор, големия брат на Кармелита, първокласен стъклар. Като
