Не бой се от нищо

лабораторно животно или затворник… е придобила собствен живот.

Тоби изключи всички уреди, освен една флуоресцентна лампа, за да мога да вляза да го посетя.

— В организмите на учените участници в проекта, без тяхно знание, е бил пренасян генетичен материал от други животински видове. Накрая някои от тях са станали почти животни.

— Исусе!

— Имало е някакви… инциденти. Не знам подробностите. Грубо насилие. Загинали са хора. И всички животни или избягали, или били пуснати.

— Разбирам. Стадото, нали?

— Да, десетина умни и зли маймуни. Но също и кучета, и котки… и деветима от затворниците.

— Още ли са на свобода?

— Трима от затворниците бяха убити при опит да ги хванат. Военната полиция поиска помощ от нас. Тогава се заразиха повечето ченгета от управлението. Но останалите шестима и животните…

Вратата на ателието се отвори и на прага застана Тоби.

— Татко?

Тътрейки крака, той се приближи до баща си и го прегърна, после ми се ухили.

— Здрасти, Кристофър.

— Здрасти, Тоби.

— Здрасти, Орсън — рече момчето и коленичи, за да поздрави кучето.

Орсън харесваше Тоби и му позволяваше да го гали.

— Ела ми на гости — каза Тоби.

— Сега има цяло ново стадо — обърнах се аз към Мануел. — Не проявяват склонност към насилие като първото. Или поне… още не. Всички имат предаватели и са пуснати на свобода умишлено. Защо?

— За да намерят първото стадо и да съобщят къде се намира. Толкова бързо се изплъзват, че всички опити да ги намерят са безуспешни. Отчаян план, усилие да се направи нещо, преди първото стадо да се размножи. Но и това се проваля. Възникват други проблеми.

— И не само заради отец Елиът, нали?

Мануел се вторачи в мен.

— Доста неща си научил, а?

— Не достатъчно. И същевременно твърде много.

— Имаш право. Отец Том не е проблемът. Някои от животните са ходили при него. Други се хапят, разкъсват кожата си и изтръгват предавателите. Онова, новото стадо… Не проявяват насилие, но са много умни и отказват да се подчиняват. Искат да бъдат свободни. На всяка цена.

Тоби прегърна Орсън и повтори поканата си.

— Ела ми на гости, Кристофър.

Преди да отговоря, Мануел се намеси:

— Скоро ще се зазори, Тоби. Крис трябва да се прибере вкъщи.

Погледнах към хоризонта на изток, но дори нощното небе да бе започнало да просветлява в тази посока, мъглата ми пречеше да видя промяната.

— От много години сме приятели — рече Мануел. — Струва ми се, че ти дължах обяснение. Винаги си се отнасял добре към Тоби. Сега знаеш достатъчно. Направих каквото трябваше за един стар приятел. Може би твърде много. А сега си отивай вкъщи.

Без да забележа, той бе сложил дясната си ръка върху кобура.

— Вече няма да гледаме заедно филми с Джаки Чан — добави Мануел.

Искаше да ми каже да не ходя повече при него. Нямаше да настоявам да продължим приятелството ни. Може би от време на време щях да идвам да виждам Тоби. Но не и сега.

Повиках Орсън и Тоби с нежелание го пусна.

— И още нещо — продължи Мануел, когато хванах кормилото на велосипеда си. — Добрите животни, чиято интелигентност е била повишена — котките, кучетата, новите маймуни — знаят произхода си. Майка ти… ами, тя е легенда за тях… Техен създател… почти богиня. Те знаят кой си ти и изпитват страхопочитание към теб. Никой от тях няма да вдигне ръка срещу теб. Но първото стадо и повечето хора, които се промениха… Промяната им харесва, но въпреки това мразят майка ти, заради онова, което са загубили. Мразят и теб по разбираеми причини. Рано или късно ще пожелаят да си отмъстят. На теб. На хора, които са ти близки.

Кимнах. Вече бях взел някои мерки в тази насока.

— Ти не можеш да ме защитиш, така ли?

Мануел не отговори. Прегърна сина си. В този нов Мунлайт Бей семейството може би още имаше значение, но представата за общност вече се размиваше.

— Не можеш или не искаш да ме защитиш? — попитах аз и без да чакам отговор, продължих. — Не ми каза кой е Карл Скорцо.

Това беше гологлавият с обецата, който бе закарал тялото на баща ми в зала за аутопсии в някоя добре обезопасена лаборатория, все още действаща под Форт Уайвърн.

— Той е един от първите затворници, които се подписаха, че са съгласни да участват в експеримента. Генетичното увреждане, свързано с предишното му поведение на социопат, беше идентифицирано и изолирано. Вече не е опасен. Карл е един от малкото им успехи.

Вторачих се в него, но не можах да прочета истинските му мисли.

— Той уби един скитник и му избоде очите.

— Не. Стадото уби скитника. Скорцо само намери трупа и го занесе на Санди Кърк да го изгори. Това се случва от време на време. Стопаджии, скитници… Има ги много по калифорнийското крайбрежие. Но напоследък не отиват по-нататък от Мунлайт Бей.

— И ти се примиряваш с всичко това?

— Правя, каквото ми кажат — студено отговори той.

Тоби прегърна баща си, сякаш да го защити и ме погледна учудено, защото бях предизвикал гнева на Мануел.

— Правим, каквото ни кажат. Това е положението, Крис. Решенията се взимат на много високо ниво и всичко се върши при пълна секретност. На много високо ниво, Крис. Предположи, че самият президент на Съединените щати си пада по науката и е видял възможност да остане в историята, финансирайки генното инженерство, така както Рузвелт е отделил средства за проекта „Манхатън“ и Кенеди — за да стъпи човек на луната. И сега и президентът, и всички около него са твърдо решени да потулят цялата история.

— Това ли е истината?

— Никой по върховете не иска да рискува и да си навлече гнева на обществото. Може би се страхуват, че не само ще бъдат изритани от длъжностите си, но и ще бъдат съдени за престъпления срещу човечеството. Боят се, че разярени тълпи ще ги разкъсат. Имам предвид… военните от Уайвърн и техните семейства, които може би са били заразени. Сега са из цялата страна. На колко хора са предали заразата? Може да настъпи паника. Да възникне международно движение да се поставят под карантина целите Съединени щати. И защо? Защото властниците мислят, че проблемът може да се разреши от само себе си, без съществени поражения, да достигне връхната си точка и сетне постепенно да отмре.

— Има ли такава вероятност?

— Може би.

— Аз не мисля така.

Мануел сви рамене и с едната си ръка приглади косите на Тоби, които бяха щръкнали и разрошени от ремъка на очилата.

— Не всички хора със симптоми на промяна са като Луис Стивънсън. Нещата, които стават с тях, са безкрайно разнообразни. А някои, които преминават през неприятна фаза… после я преодоляват. Непрекъснато се променят. Това не е бедствие като земетресение или торнадо, а процес. Ако се беше наложило, самият аз щях да се справя със Стивънсън.

Без да признавам нищо, аз казах:

— Може би трябваше да го направиш.

— Не може всеки да раздава правосъдие. Трябва да има ред й стабилност.

— Но няма.