дете Тоби прекарваше безброй часове с чичо си Салвадор. Слагаше си очила, гледаше как работи майсторът и понякога надяваше кевларени ръкавици, за да пренесе някоя ваза или купа. Докато мнозина смятаха, че Тоби прекарва тези часове вцепенен, изпаднал в глупашки унес, с тъп поглед и неразбираща усмивка. А той всъщност се учеше, без да му преподават пряко. За да се справят, хората с ниско интелектуално развитие трябва да проявяват свръхчовешко търпение. Ден след ден, година след година Тоби седеше в ателието на чичо си, наблюдаваше и бавно се учеше. Когато преди две години Салвадор почина, Тоби — тогава едва на четиринайсет — попита баща си дали може да продължи работата на чичо си. Мануел не погледна сериозно на молбата му и деликатно се опита да разубеди сина си.
Една сутрин преди зазоряване Мануел намерил Тоби в ателието. На работния тезгях имало семейство семпло изработени стъклени лебеди. До тях стояла новоизваяна и закалена ваза, в която били внесени подходящи по цвят примеси, придаващи на стъклото загадъчни среднощно сини спирали със сребрист блясък като звезди. Мануел веднага разбрал, че това творение е на нивото на най-хубавите вази на Салвадор. И в момента Тоби закаляваше едно също така поразително произведение.
Момчето беше усвоило техническите аспекти на стъкларския занаят от чичо си и въпреки леко забавеното си умствено развитие, явно знаеше как да направи всичко както трябва, и то без да се нарани. Магията на генетиката също имаше пръст в тази работа, защото Тоби притежаваше изумителна дарба, която не може да се научи. Той беше не само занаятчия, а художник или по-скоро учен, за когото вдъхновението на художника и техниката на занаятчията идват с лекотата, с която вълните се носят към брега.
Всички магазини за подаръци в Мунлайт Бей, Камбрия и на север, чак до Кармел, продаваха творенията на Тоби. След няколко години щеше да започне да се издържа сам.
Понякога природата подхвърля някоя компенсация на онези, които е ощетила. Доказателство е моята способност с лекота да съставям изречения и да пиша увлекателно.
Оранжевата светлина в ателието блесна и се разгоря от пламъка на нагревателя. Тоби внимателно обръщаше вазата така, че да се изпече равномерно от всички страни.
Той имаше дебел врат, заоблени рамене, съразмерни къси ръце и набити крака и приличаше на гном от приказките. Челото му беше скосено, а носът плосък. Ушите бяха разположени твърде ниско на главата, която беше малка за тялото. Омекотените черти и гънките около очите му придаваха постоянно замечтано изражение.
И все пак, седнал на високия си работен стол, обръщайки внимателно вазата на огъня, регулирайки кислородния поток с интуитивна прецизност, с лице, осветено от отразена светлина, и очи, скрити зад очилата от лантан, той съвсем не приличаше на бавноразвиващ се и не ми приличаше на умствено ограничен. Напротив, наблюдаван в стихията си, в акта на творчество, Тоби изглеждаше одухотворен.
Орсън изпръхтя разтревожено. Спусна лапи от прозореца, обърна се и изопна тяло като за скок.
Аз също се обърнах и видях тъмен силует, който прекосяваше двора и идваше към нас. Въпреки мрака и мъглата го познах веднага по безгрижната походка. Мануел Рамирес, бащата на Тоби. Той беше номер две в полицията в Мунлайт Бей и сега, след смъртта на Стивънсън, беше повишен да изпълнява длъжността шеф на полицейското управление.
Пъхнах ръце в джобовете си и с дясната стиснах пистолета.
Двамата с Мануел бяхме приятели. Нямаше да се чувствам удобно да насоча оръжие срещу него и със сигурност не можех да го застрелям. Освен ако вече не беше той и, подобно на Стивънсън, се бе превърнал в някой друг.
Спря на осем-десет крачки от нас. На оранжевата светлина, процеждаща се от близкия прозорец, видях, че Мануел е в сиво-кафявата си униформа. Служебният му пистолет беше в кобур на десния хълбок. Беше пъхнал палци в колана си и можеше да извади пистолета си толкова бързо, колкото и аз можех да измъкна своя от якето.
— Свърши ли ти смяната? — попитах аз, макар да знаех, че не е така.
Вместо да отговори на въпроса ми, Мануел рече:
— За какво си дошъл? Надявам се, не очакваш да те черпя бира в този час.
— Само се отбих да кажа здрасти на Тоби.
Лицето на Мануел, твърде изнурено от грижи за четирийсетте му години, имаше естествено дружелюбен вид. Дори на тази зловеща светлина усмивката му беше приятна и окуражителна. Доколкото виждах, единственият блясък в очите му беше отразената светлина от прозореца в ателието. Разбира се, отражението може би прикриваше същия мимолетен животински проблясък, какъвто бях видял в очите на Луис Стивънсън.
Орсън се успокои и отпусна тяло. Но остана нащрек.
Поведението на Мануел с нищо не напомняше това на Стивънсън. Както винаги, гласът му беше тих и почти напевен.
— Не дойде в участъка, след като се обади.
Обмислих отговора си и реших да кажа истината.
— Така е.
— Беше наблизо, когато ми се обади, нали? — предположи той.
— Зад ъгъла. Кой е онзи гологлавият с обецата?
Мануел се замисли и последва примера ми, като също каза истината.
— Името му е Карл Скорцо.
— Но кой е той?
— Пълен боклук. Докъде смяташ да стигнеш?
— Доникъде.
Мануел замълча. Явно не ми вярваше.
— Започна като кръстоносен поход — добавих аз, — но ще разбера, когато претърпя поражение.
— Това ще бъде един нов Крис Сноу.
— Дори да можех да се свържа с властите извън града или с медиите, не разбирам какво точно става, за да ги убедя да се намесят.
— Нямаш и доказателства.
— Нищо съществено. Пък и не мисля, че ще ми позволят да осъществя контакта. Ако повикам някой да разследва, едва ли аз или приятелите ми ще сме живи, за да го посрещнем, когато пристигне тук.
Мануел не отговори, но мълчанието му беше красноречиво.
Може би още обичаше бейзбола. И харесваше кънтримузиката, Абът и Костело. Все още разбираше като мен какво означават ограниченията и усещаше ръката на съдбата. Вероятно още ме харесваше, но вече не беше мой приятел. Дори да не беше достатъчно коварен, за да ме застреля, щеше да гледа, докато някой друг го прави.
Обхвана ме угнетяващ песимизъм, какъвто никога не бях изпитвал. Бях отвратен.
— Цялото полицейско управление им сътрудничи, нали?
Усмивката му помръкна. Изглеждаше уморен.
Когато видях умора, а не гняв, разбрах, че Мануел ще ми разкаже повече, отколкото би трябвало. Тласкан от чувство за вина, той нямаше да съумее да запази всичките си тайни.
Вече подозирах, че едно от откровенията, които ще направи, ще бъде за майка ми. Не исках да го чуя и едва не си тръгнах. За малко щях да го направя.
— Да — каза Мануел. — Цялото управление е с тях.
— Дори и ти, нали?
— Особено аз, приятелю.
— Заразен ли си от микроба, изпуснат от Уайвърн?
— Зараза не е най-подходящата дума.
— Но е достатъчно близка до истината, нали.
— Всички други в управлението са го прихванали. Но не и аз. Поне доколкото знам, още не.
— Може би те не са имали избор, а ти си имал.
— Реших да им сътруднича, защото от тази работа може да излезе по-скоро нещо добро, отколкото лошо.
— От кое, от края на света ли?
