Не бой се от нищо

— Погледни мен.

— Има ли вероятност да си заразен, но още да не знаеш?

— Не.

— Променяш ли се?

— Не.

— Адски ме плашиш, Мануел.

Бухалът отново избуха.

Лек, но приятен ветрец разбърка като с черпак гъстата мъгла.

— Прибирай се вкъщи — рече Мануел. — Скоро ще се съмне.

— Кой заповяда да убият Анджела Фериман?

— Върви си вкъщи.

— Кой го направи?

— Никой.

— Мисля, че я убиха, защото щеше да направи случая публично достояние. Каза, че няма какво да губи. Страхуваше се от онова, в което… се превръща.

— Стадото я уби.

— Кой контролира стадото?

— Никой. Дори не можем да ги намерим.

Знаех едно място, където се навъртаха — подземния канал в хълмовете с колекцията от черепи. Но нямаше да споделя тази информация с Мануел, защото още не можех да преценя кои са най-опасните ми врагове — стадото или той и другите ченгета.

— Щом никой не ги е изпратил да я убият, защо го направиха?

— Имат си свои цели, които може би понякога съвпадат с нашите. И те не искат светът да узнае за тази история. Бъдещето им не се състои в това да поправят стореното, а в новия свят, който настъпва. И ако по някакъв начин са разбрали какви са плановете на Анджела, те са се справили с нея. В дъното на тази история не стои един водач, Крис. Има различни групи — добрите и злите животни, учените в Уайвърн, хората, станали лоши и онези, които са се променили към добро. Множество съперничещи си групи. Хаос. И преди да се подобрят, нещата ще се влошат. А сега си отивай вкъщи. Зарежи тази работа. Откажи се, преди някой да те набележи за мишена, както стана с Анджела.

— Заплашваш ли ме?

Той не отговори.

Започнах да бутам велосипеда по задния двор, а Тоби рече:

— Кристофър Сноу. Сняг за Коледа. Дядо Коледа. Шейна по снега. Сняг за Коледа. Кристофър Сноу.

Засмя се с невинна наслада, развеселен от тази непохватна игра на думи и явно остана доволен от изненадата ми.

Тоби Рамирес, когото познавах, не беше в състояние да направи дори такава елементарна асоциация.

— Започнали са да ти се отплащат за сътрудничеството, нали? — обърнах се аз към Мануел.

Въодушевлението и гордостта му от новите словесни умения на Тоби бяха толкова трогателни, че не можех да го гледам.

— Макар че му липсваха много неща, той винаги беше щастлив — казах аз, имайки предвид Тоби. — Намираше цел и реализация. Ами, ако го променят толкова много, че не остане доволен… и после да не могат да го върнат до нормалното състояние?

— Ще успеят — рече Мануел с убеденост, за която нямаше основания. — Ще успеят.

— Същите хора, които създадоха този кошмар?

— Нещата имат и светла страна.

Замислих се за жалостивите вопли на пациента на пастора на тавана, за меланхоличния нюанс в променящия се глас и за ужасния копнеж в отчаяните му опити да придаде смисъл на мяукането си. И за Орсън в онази лятна нощ, когато страдаше под звездите.

— Господ да ти е на помощ, Тоби — казах, защото и той ми беше приятел. — Бог да те благослови.

— Господ пропиля шанса си — рече Мануел. — Отсега нататък сами ще градим щастието си.

Трябваше да се махна оттам, и не само защото скоро щеше да се зазори. Започнах да бутам велосипеда и едва когато минах покрай къщата и излязох на улицата, осъзнах, че тичам.

Обърнах се и погледнах постройката. Къщата изглеждаше различна. По-малка, отколкото си я спомнях. Сгушена. Отблъскваща.

На изток, високо над земята се носеше сребристосиво сияние. Настъпваше или изгревът на слънцето, или Денят на Страшния съд.

В продължение на дванайсет часа бях изгубил баща си, приятелството на Мануел и Тоби, много илюзии и добродетели. Бях обзет от ужасяващото чувство, че предстоят още и вероятно по-тежки загуби.

Двамата с Орсън побягнахме към дома на Саша.

31.

Къщата на Саша е собственост на Кей Би Ей Уай и й се полага за служебно ползване като директор на радиостанцията. Сградата е малка, двуетажна и построена във викториански стил с богати орнаменти, подчертаващи фасадата на капандурите, всички фронтони, стрехите, рамките на прозорците и вратата и перилата на верандата.

Дълбоко вдадената задна веранда е остъклена и с помощта на електрически радиатор през по-хладните месеци Саша я е превърнала в оранжерия за билки. На масите, пейките и масивните метални лавици има стотици саксии и пластмасови сандъчета, в които тя отглежда пелин, бабина душица, ангелика, кервел, кориандър, цикория, мента, исоп, маточина, босилек, риган, джоджен, копър, розмарин, лайкучка, вратига. Използва ги, като готви и прави чудесни, изискано подправени ястия и вари лековити чайове, които не са чак толкова противни на вкус.

Не си правя труда да нося собствен ключ. Резервният е пъхнат в саксия с формата на жаба, под жълтеникавите листа на едно седефче. На изток смъртоносната зора просветля в по-бледосиво, светът се приготви да сложи край на съня и аз потърсих подслон в гостоприемния дом на Саша.

Веднага пуснах радиото в кухнята. Саша водеше последния половин час на предаването и в момента съобщаваше прогнозата за времето. Още беше влажно и от северозапад се задаваше буря. Щом се свечереше, щеше да завали.

Ако Саша предвиждаше, че ще има трийсетметрова приливна вълна и вулканични изригвания с огромни потоци лава, щях да слушам с удоволствие. Чуех ли спокойния й леко гърлен глас по радиото, лицето ми разцъфваше в широка глуповата усмивка и дори в това утро, близо до края на света, не можах да се сдържа.

Навън се развидели. Орсън се насочи право към двете пластмасови купи, поставени върху гумена постелка в единия ъгъл на кухнята. На всяка беше написано името му. Където и да отиде — във вилата на Боби или у Саша, — той е член на семейството.

Когато беше малък, го наричахме с различни имена, но кучето не реагираше на нито едно от тях. След като забелязахме колко съсредоточено гледа старите фирми на Орсън Уелс, когато му пуснехме видеото — и особено появата на самия Уелс, — ние на шега го кръстихме на актьора-режисьор. И кучето започна да отговаря на това име.

Орсън видя, че и двете купи са празни, захапа едната и ми я донесе. Напълних я с вода и я сложих на гумената постелка, за да не се плъзга по пода с бели керамични плочки.

Той захапа втората купа и ме погледна умолително. Като на всяко куче, очите и муцуната на Орсън са по-добре устроени за умолителен поглед, отколкото изразителните черти на най-талантливия актьор, излизал на сцената.

Докато седяхме около масата в трапезарията на „Ностромо“, аз си бях спомнил онези добре нарисувани, но шеговити картини на кучета, които играят покер, и ми бе хрумнало, че подсъзнанието ми се опитва да ми каже нещо важно, възкресявайки този образ от паметта. Сега се сетих. Всяко от кучетата на онези картини изобразява познат човешки тип и явно е умно колкото човек. Когато Орсън и Мънгоджери си играеха,