Не бой се от нищо

— Забелязах.

— Трябва да чувам гласа ти. През цялото време. Докато стигнеш дотук.

Поддържахме връзка, докато Саша вкара форда в гаража и изключи двигателя.

Макар че слънцето беше изгряло, искаше ми се да изляза навън и да я посрещна. Исках да съм до нея и да я пазя с пистолета, докато върви към задната веранда, откъдето обикновено влизаше.

Стори ми се, че мина цял час, докато чух стъпките й по пода на оранжерията.

Когато Саша отвори вратата, широкото острие на утринната светлина прониза кухнята. Притеглих я в обятията си, тръшнах вратата след нея и я прегърнах толкова силно, че за миг и двамата спряхме да дишаме. После я целунах. Тя беше реална, прелестна и жива.

Но колкото и силно да я притисках до себе си и колкото и сладки да бяха целувките, още бях обсебен от предчувствието, че предстоят тежки загуби.

Шеста главаДенят и нощта

32.

След всичко, което се бе случило през нощта, не мислех, че ще се любим. Но Саша не можеше да си представи, че няма да се любим. Макар че не знаеше каква е причината за ужаса ми, уплашеният ми вид и треперенето ми при мисълта, че може да я загубя, й подейства като афродизиак и не бях в състояние да откажа.

Орсън, както винаги джентълмен, остана в кухнята. Качихме се в спалнята и там се озовахме в безкрайното време и в безграничното пространство, където Саша е единствената енергия, форма на материя и сила във вселената.

После, в настроение, което направи и най-апокалиптичните новини поносими, аз й разказах за изминалата нощ от залез слънце до зазоряване, за маймуните на хилядолетието, за Стивънсън и как сега Мунлайт Бей е кутия на Пандора, гъмжаща от неизброими злини.

Саша може би ме помисли за откачен, но успешно го прикри. Когато й разказах за закачките на стадото, които Орсън и аз бяхме изтърпели на връщане от къщата на Боби, кожата й настръхна и се наложи да облече халата си. Постепенно осъзнаваше колко ужасно е положението ни, че няма към кого да се обърнем и къде да избягаме, дори да успеем да се измъкнем от града, и че може би вече сме се заразили от уайвърнската чума, с предстоящи поражения, които не можем да си представим.

Макар че може би беше отвратена от онова, което бях сторил със Стивънсън, тя овладя чувствата си със забележителен успех, защото, когато накрая й разказах за парчето от лицето на куклата на леглото й, Саша отметна халата и отново ме въведе в светлината си.

Този път, докато се любехме, бяхме по-тихи отпреди и се движехме по-нежно, отколкото първия път. Вкопчихме се един в друг с любов и желание, но и с отчаяние, защото изпитвахме непознато и мъчително усещане за самота. Но макар да имахме чувството, че сме двама осъдени на смърт и часовникът на екзекутора тиктака безмилостно, нашето сливане беше по-приятно отпреди.

А може би това съвсем не беше странно. Вероятно надвисналата опасност ни оголва от всякакви преструвки, амбиции и смутове и ни кара да се съсредоточим, за да си спомним онова, което сме забравяли през целия си живот — че нашата цел преди всичко е да обичаме, да се любим, да се радваме на красотата на света и да живеем със съзнанието, че бъдещето не е толкова реално, както настоящето и миналото.

Ако светът, който познавахме, в този миг загиваше, моите книги и песните на Саша нямаха значение. Или, както Богарт казва на Бергман, в това смахнато бъдеще, носещо се като лавина към нас, амбициите на двама души не струват повече от кило фасул. Само приятелството, любовта и сърфът имаха значение. Магьосниците от Уайвърн бяха дали на мен и Саша съществуване, сведено до основните неща, както живееше Боби Халоуей.

Приятелство, любов и сърф. Улови ги, преди да отминат. Докато още си достатъчно човек, за да знаеш колко са ценни.

Известно време лежахме, без да говорим. Притискахме се един в друг в очакване времето отново да продължи хода си. А може би се надявахме, че това никога няма да стане.

После Саша каза:

— Хайде да си приготвим нещо за ядене, например омлет.

— М-м-м. Всички онези вкусни белтъци — рекох аз, присмивайки се на склонността й да стига до крайности със здравословното хранене.

— Днес ще сложа цели яйца.

— Сега вече съм сигурен, че е настъпил краят на света.

— Ще ги изпържа в масло.

— А ще има ли сирене?

— Някой трябва да осигурява работа на кравите.

— Масло, сирене, жълтъци. Решила си да се самоубиваш.

Държахме се хладнокръвно, но не се чувствахме хладнокръвни.

И двамата го знаехме.

Но се държахме по този начин, защото инак би означавало да признаем колко много се страхуваме.

Омлетът беше изключително вкусен. Както и пържените картофи, и обилно намазаните с масло питки.

Докато Саша и аз се хранехме на светлината на свещите, Орсън обикаляше около масата в кухнята, скимтеше умолително и гледаше с очи като на умиращо от глад дете от гетото.

— Вече изяде всичко от купата си — казах му аз.

Той изсумтя, сякаш се учуди, че мога да твърдя подобно нещо. Сетне жално изскимтя на Саша, все едно се опитваше да я убеди, че лъжа и не съм му дал храна. После се претърколи по гръб. Започна да се върти и размаха лапи, привличайки симпатиите ни в опит да спечели някой залък. Застана на задните си крака и се завъртя в кръг. Нямаше капка срам.

Притеглих с крак трети стол към масата и казах:

— Добре, седни тук.

Орсън мигновено скочи на стола и се вторачи очаквателно в мен.

— Госпожица Гудал — рекох аз, — повярва на моята изключително странна и налудничава история, без да й представя никакви доказателства, освен дневника на един явно умопомрачен свещеник. Вероятно го направи, защото е луда по секса и се нуждае от мъж, а аз съм единственият, който я желае.

Саша ме замери с къшей препечен хляб, който падна на масата пред Орсън. Той веднага се устреми към него.

— Не, братко! — казах аз.

Орсън застина с отворена уста и оголени зъби на два-три сантиметра от къшея и вместо да го изяде, го подуши с неприкрито удоволствие.

— Ако ми помогнеш да докажа на госпожица Гудал, че онова, което й разказах за проекта в Уайвърн, е истина, ще ти дам част от омлета и картофите си.

— Трябва да го щадиш, Крис, ще му стане нещо на сърцето — разтревожи се Саша.

— Той няма сърце. Целият е стомах.

Орсън ме погледна укорително, сякаш искаше да каже, че не е честно да се шегуват с него, когато той не може да участва в разговора.

— Когато някой кимне, това означава „да“, а когато поклати глава — „не“. Разбираш, нали?

Орсън се вторачи в мен, като дишаше учестено и се хилеше глуповато.

— Може и да не вярваш на Рузвелт Фрост — казах му аз, — но трябва да вярваш на тази дама тук, защото отсега нататък тя и аз ще бъдем заедно и ще живеем под един покрив до края на живота си.

Орсън насочи вниманието си към Саша.

— Нали? — попитах я аз.

Тя се усмихна.