Влязохме в задния двор на къщата ми и Саша освети с фенерче кратерите, които предишната нощ Орсън бе издълбал в тревата, преди да го взема със себе си на срещата с Анджела Фериман.
— Защо е ровил тук? — попита тя. — Може би е търсил скелет на тиранозавър?
— Снощи мислех, че рови, защото тъгува по татко. Начин да изразходва негативната енергия, нали разбираш.
— Някаква реакция на смъртта? — каза тя и се намръщи.
Саша бе видяла колко е умен Орсън, но още не разбираше колко е сложен душевният му живот. Каквито и методи да бяха използвали, за да повишат интелигентността на онези животни, това бе включвало присаждането на човешки генетичен материал в тяхната ДНК. Щеше да й бъде трудно да го проумее.
— После ми хрумна — продължих аз, — че търси нещо, което ни е необходимо.
Коленичих на тревата до Орсън.
— Знам, че снощи беше много развълнуван и тъгуваше за татко. Беше объркан и не си спомняше къде да ровиш. Вече мина едно денонощие и сега е малко по-лесно да приемеш смъртта му, нали, братко?
Орсън тихо изскимтя.
— Опитай пак.
Кучето не се поколеба и не се чуди откъде да започне, а отиде до една от дупките и се залови да я разширява. След пет минути ноктите му изтракаха върху нещо.
Саша насочи лъча на фенерчето към буркан, покрит с втвърдена кал, а аз го изрових от пръстта.
Вътре имаше свитък жълти страници, пристегнати с ластик.
Разгънах ги, вдигнах първия лист към светлината и веднага познах почерка на баща ми. Прочетох само първия абзац:
Когато четеш това, Крис, аз ще съм мъртъв и Орсън ще те е завел при буркана в двора, защото само той знае за съществуването му. И оттук трябва да започнем. Нека да ти разкажа за твоето куче…
— Бинго — рекох аз.
Навих на руло листата и отново ги сложих в буркана. Погледнах небето. Нямаше луна. Нито звезди. Бързодвижещите се облаци бяха ниски, черни и обагрени тук-там в отблъскващо жълто от светлините на Мунлайт Бей.
— Сетне ще ги прочетем — казах аз. — Да вървим. Боби е сам.
33.
Докато Саша отваряше задните врати на форда, над главите ни прелетяха писукащи чайки. Насочиха се към вътрешността на сушата, към по-безопасно място, уплашени от вятъра, който вълнуваше океана и разпръскваше вода по носа на залива.
Взех под мишница кашона от оръжейния магазин на Тор и се вторачих в белите криле, които се смаляваха на фона на буреносното черно небе.
Мъглата се беше разсеяла. Нощта под снишаващите се облаци беше кристално ясна.
Разпръснатите тук-там треви по полуострова се огъваха. Леки пясъчни вихри се въртяха по върховете на дюните — досущ бледи духове, изскочили от гробовете.
Запитах се дали само вятърът бе уплашил чайките.
— Още не са дошли — увери ме Боби, докато изваждаше двете кутии с пици от форда. — Рано е за тях.
— Маймуните обикновено ядат по това време — казах аз. — После се забавляват.
— Може би тази нощ няма да дойдат — изрази надежда Саша.
— Ще дойдат — казах аз.
— Да. Ще дойдат — съгласи се Боби.
Той влезе във вилата. Орсън вървеше до него, но не от страх, че стадото убийци може да са сред дюните, а в ролята на ченге, охраняващо храната, за да предотврати несправедливото разпределяне на пиците.
Саша извади две найлонови пазарски торби. В тях бяха пожарогасителите, които бе купила пътьом от железарията.
Тя затвори задните врати и използва дистанционното управление, за да заключи форда. Тъй като джипът на Боби беше в гаража, оставихме колата й пред вилата.
Саша се обърна към мен и вятърът превърна лъскавите й коси с цвят на махагон във великолепно знаме. Кожата й леко заблестя, сякаш луната бе успяла да процеди изящен лъч през гъстите облаци, за да погали лицето й. Саша изглеждаше по-силна от самия живот, дух на стихиите, богиня на вятъра, привличаща бурята към себе си.
— Какво има? — попита тя, защото не можа да изтълкува погледа ми.
— Толкова си красива. Като богиня на вятъра, привличаща бурята към себе си.
— Само глупости ти се въртят в главата — каза тя, но се усмихна.
— Това е едно от най-очарователните ми качества.
Около нас като дервиш се завъртя пясъчен вихър, плюейки зрънца в лицата ни, и ние забързахме към къщата.
Боби чакаше вътре, където лампите бяха намалени до уютен здрач. Влязохме и той заключи вратата.
Саша огледа големите прозорци и каза:
— Можем да ги обковем с дъски.
— Това е моята къща — възрази Боби. — Няма да се барикадирам, да се крия и да живея като затворник само заради някакви проклети маймуни.
— Откакто го познавам, този удивителен индивид никога не се е страхувал от маймуни — казах аз на Саша.
— Никога — съгласи се той. — И няма да започна да го правя сега.
Поклатих глава.
— Лоша идея. Това само ще ги направи подозрителни. Ако могат да ни наблюдават и ако не изглеждаме така, сякаш им готвим засада, няма да бъдат толкова предпазливи.
Саша извади от кутиите двата пожарогасителя. Тежаха по пет килограма и с тях се боравеше лесно. Остави единия в ъгъла на кухнята, където маймуните не можеха да го видят, и пъхна втория под едно от канапетата в хола.
Боби и аз седнахме в осветената от свещи кухня и сложихме амунициите на коленете си, действайки под масата в случай, че маймунската мафия се появеше. Саша бе купила три пълнителя за пистолета ми и три автоматични пълнителя за револвера и ние се заловихме да зареждаме оръжията.
— След като снощи си тръгнах оттук, отидох при Рузвелт Фрост — казах аз.
Боби ме изгледа под вежди и попита:
— Поговориха ли си с Орсън?
— Рузвелт се опита, но Орсън отказа. Имаше една котка на име Мънгоджери.
— Естествено — сухо отбеляза той.
— Котката казала, че хората в Уайвърн искат да престана да се занимавам с тази история.
— Лично ли говори с нея?
— Не. Рузвелт ми предаде посланието.
— Естествено.
— Според котката щял съм да получа предупреждение. Ако не спра да слухтя, ще убият приятелите ми един по един, докато се откажа.
— Ще ми пръснат черепа, за да те предупредят?
— Идеята не е моя, а тяхна.
— Не могат ли просто да убият теб?
— Рузвелт каза, че изпитвали страхопочитание към мен.
— Е, че кой не го прави?
