— Обичам те, Снежко.
— И аз те обичам, госпожице Гудал.
— Вече ще бъдем трима.
Орсън примига няколко пъти, после лакомо се вторачи в залъка хляб на масата пред него.
— Сега разбра ли какво означава кимането и поклащането на главата? — попитах го аз.
Кучето се поколеба и кимна.
Саша ахна.
— Мислиш ли, че тя е добра? — попитах аз.
Орсън пак кимна.
— Харесваш ли я?
Кучето отново кимна.
Обзе ме главозамайваща радост. Лицето на Саша сияеше от същия възторг.
Майка ми, която бе унищожила света, бе допринесла и за чудесата в него.
Търсех помощта на Орсън не само за да потвърди разказа ми, но и за да повдигне духа ни и да ни даде основание да се надяваме, че след случилото се в Уайвърн може би ще има живот. Дори ако човечеството бе застрашено от опасни нови врагове като членовете на първото стадо, избягало от лабораториите, дори ако ни погубеше загадъчна епидемия от гени, прехвърлящи се от вид на вид, дори ако през следващите години оцелееха малцина без съществени изменения в интелектуалната, емоционалната и физическата си природа, вероятно все още имаше шанс, че когато ние, настоящите шампиони в еволюционната игра, отпаднехме от надпреварата и изчезнехме, ще имаме достойни наследници, които да се справят по-добре от нас със света.
Хладнокръвната утеха е по-добра от липсата на утеха.
— Мислиш ли, че Саша е хубава? — попитах аз кучето.
Орсън замислено се вторачи в нея, после се обърна към мен и кимна.
— Можеше да реагира по-бързо — възнегодува Саша.
— Ами, забави се, за да те огледа добре, затова бъди сигурна, че е искрен — уверих я аз.
— Мисля, че и ти си хубав — каза му тя.
Орсън размаха опашка.
— Голям късметлия съм, нали, братко? — рекох аз.
Кучето енергично кимна.
— И аз съм късметлийка — каза Саша.
Орсън се обърна към мен и поклати глава.
— Ах ти, мошеник такъв — извиках аз.
Кучето ми намигна, ухили се и издаде онзи тих хриптящ звук, който, мога да се закълна, че е смях.
— Не може да говори, а се шегува — отбелязах аз.
Сега не само се справяхме хладнокръвно, но и бяхме хладнокръвни. Ако наистина запазиш самообладание, ще превъзмогнеш всичко. Това е една от основните догми във философията на Боби Халоуей и след случилото се тази нощ трябва да кажа, че Боб философа предлага по-сполучлив пътеводител към щастлив живот, отколкото всичките му високочели съперници от Аристотел до Киркегард, Томас Мор, Шелинг и Джакопо Забарела, които са вярвали във върховенството на логиката, реда и метода. Безспорно тези неща са важни. Но може ли животът да бъде анализиран и разбран само с тези похвати? Няма да твърдя, че съм видял Снежния човек или че мога да общувам с духовете на мъртвите, или съм превъплъщение на Кахуна, но като гледам докъде ни е довело педантичното отношение към логиката, реда и метода… Е, мисля, че ще бъда по-доволен, ако хвана някоя огромна вълна.
За Саша апокалипсисът не е причина за безсъние. Както винаги, тя заспа дълбоко.
Макар и изтощен, аз дремех неспокойно. Вратата на спалнята беше заключена и валчестата дръжка беше подпряна със стол. Орсън спеше на пода, но би се събудил навреме, за да ни предупреди, ако някой влезеше в къщата. Пистолетът беше на нощното шкафче до мен, а револверът „Смит и Уесън“, 38-ми калибър на Саша — до нея. Въпреки това непрекъснато се стрясках и будех, убеден, че някой е разбил вратата на спалнята, и не се чувствах в безопасност.
Сънищата не ме успокоиха. В един от тях бях скитник. Разхождах се по пълнолуние по магистрала в пустинята и безуспешно се опитвах да спра някоя кола. В дясната си ръка държах куфар, точно като на баща ми. Беше толкова тежък, сякаш бе пълен с камъни. Накрая го сложих на земята, отворих го и отскочих назад, когато Луис Стивънсън се надигна като кобра от плетена кошница. В очите му блестеше златиста светлина. Разбрах, че щом в куфара ми може да има нещо толкова странно, като мъртъв шеф на полицията, в мен вероятно има нещо още по-странно. После усетих, че черепът ми се разтваря… и се събудих.
Час преди залез слънце се обадих на Боби от кухнята на Саша.
— Как е времето в централата на маймуните? — попитах аз.
— Бурята ще се разрази по-късно. Далеч над океана се виждат светкавици.
— Успя ли да поспиш?
— След като шегаджиите си тръгнаха.
— И кога беше това?
— Когато си сменихме ролите и аз започнах да ги дразня.
— Уплашиха се, нали?
— Точно така, по дяволите. Моят задник е по-голям и те го видяха.
— Имаш ли амуниции за пушката?
— Няколко кутии.
— Ще донесем още.
— Саша няма ли предаване тази нощ?
— В събота не. Може би изобщо вече няма да работи нощем.
— Звучи като новина.
— Ние сме новината. Слушай, имаш ли пожарогасител?
— Е, сега вече се хвалиш. Толкова ли сте се разгорещили?
— Ще донесем два пожарогасителя. Онези копелета обичат да палят огън.
— Наистина ли мислиш, че ще се стигне дотам?
— Абсолютно съм сигурен.
Веднага щом слънцето залезе, докато чаках във форда, Саша влезе в оръжейния магазин на Тор, за да купи амуниции за пушката-помпа, пистолета и за нейния „Смит и Уесън“. Покупката беше толкова голяма и тежка, че самият Тор Хайсен донесе кашона до колата и го натовари в багажника.
После се приближи до прозореца, за да ми каже здрасти. Той е висок, дебел мъж с лице, издълбано от акне и лявото му око е стъклено. Тор е не само един от най-красивите мъже на света, но е и бивш полицай, напуснал заради принципи, а не заради скандал, активен деятел и основател на църквата и най-щедрият спомоществовател на сиропиталището към нея.
— Чух за татко ти, Крис. Съжалявам.
— Поне вече не страда — казах аз и се запитах какво беше различното на рака му, че хората в Уайвърн искаха да му правят аутопсия.
— Понякога това е благословия — рече Тор. — Да можеш да си отидеш, когато ти дойде времето. Но на мнозина ще им липсва. Той беше добър човек.
— Благодаря, господин Хайсен.
— Между другото, какво сте намислили? Война ли ще започвате?
— Точно така — отговорих аз.
Саша включи двигателя.
— Саша каза, че ще стреляте по мидени черупки.
— А това не е екологично, нали?
Тор се засмя и ние потеглихме.
