— И така, братко, преди да ти разкажа останалото, Орсън иска да ти покаже нещо. — Повиках кучето и му казах. — На канапетата в хола има няколко възглавнички. Едната е подарък на Боби от мен. Би ли му я донесъл?
Орсън изприпка към хола.
— Какво става? — зачуди се Боби.
Саша седна, ухили се и рече:
— Почакай и ще видиш.
Револверът й беше на масата. Тя разгърна салфетка и го покри.
Всяка година Боби и аз си разменяме подаръци за Коледа. По един. Тъй като и двамата имаме всичко, от което се нуждаем, стойността и приложението не са критерии, когато ги купуваме. Идеята е да изберем най-безвкусните неща на пазара. Това е свещена традиция, откакто бяхме дванайсетгодишни. В спалнята му има лавици, отрупани с безвкусни подаръци. Единственият, който не намери за достатъчно безвкусен, за да му запази място на онези лавици, е възглавничката.
Орсън се върна, захапал възглавничката, и Боби я прие, опитвайки се да не показва смайването си от подвига на кучето.
Възглавничката е с размери двайсет на трийсет сантиметра и има бродерия отпред. Беше една от вещите, произвеждани и продавани за набиране на средства от популярен телевизионен евангелист. В изящна рамка от плетеници бяха избродирани седем думи: „Исус изяжда грешниците и изплюва спасените души“.
— И ти не я смяташ за безвкусна? — недоверчиво попита Саша.
— Безвкусна е — отговори Боби, запасвайки на кръста си патрондаша, без да става от стола, — но не достатъчно.
— Имаме страшно високи изисквания — отбелязах аз.
Година, след като бях подарил възглавничката на Боби, му поднесох керамична скулптура на Елвис Пресли. На нея Елвис е изваян в един от най-лъскавите си костюми от бяла коприна на пайети и седи на тоалетната чиния, където е починал. Ръцете му са сключени като за молитва, очите са вдигнати към небето и около главата му има ореол.
Боби има предимство в това коледно състезание, защото обикаля магазините за подаръци, търсейки съвършените боклуци. Поради пигментната ксеродермия аз се ограничавам с поръчки по пощата. В каталозите има достатъчно безвкусни стоки, за да отрупаш всички лавици в библиотеката на Конгреса.
Боби погледна Орсън, намръщи се и рече:
— Най-обикновен номер.
— Не е номер — възразих аз. — В Уайвърн явно са били извършвани различни експерименти. Единият е бил да повишат интелигентността на хората и животните.
— Лъжа и измама.
— Истина е, Боби.
— Това е някакво безумие.
— Точно така.
Дадох указания на Орсън да остави възглавничката там, където я бе намерил, после да отиде в спалнята, да отвори плъзгащите се врати и да донесе една от черните мокасини, които Боби си бе купил, когато установи, че има само чехли, сандали и маратонки и няма подходящи обувки, за да присъства на погребението на майка ми.
В кухнята се носеше ухание на пица и кучето погледна с копнеж към фурната.
— Ще получиш дяла си — уверих го аз. — А сега тичай за обувката.
Орсън тръгна към хола и Боби се обади:
— Чакай малко, приятелче.
Кучето го погледна в очакване.
— Не коя да е обувка. И не коя да е мокасина. А лява обувка.
Орсън изпръхтя, сякаш искаше да каже, че това усложнение е незначително, и се запъти да изпълни задачата.
Блестяща стълба от светкавици свърза небето и водите на Тихия океан, сякаш предизвести за слизането на архангели. Последвалата гръмотевица разтърси прозорците и отекна в стените на вилата.
По нашето крайбрежие с умерен климат бурите рядко са придружени от такива пиротехнични ефекти. Явно ни е дошъл редът за по-големи сътресения.
Сложих на масата кутия пържени картофи с червен пипер, картонени чинии и подложки, на които Саша постави пиците.
— Мънгоджери — каза Боби.
— Това е име от книга със стихове за котки.
— Звучи претенциозно.
— Напротив, много е сладко — възрази Саша.
— Пухи — рече той. — Ето, това е име, подходящо за котка.
Вятърът се усили и засвири в стрехите. Капакът на отдушника на покрива изтрака. Не бях сигурен, но ми се стори, че в далечината чух налудничавите викове на стадото.
Боби протегна ръка, за да премести пушката, която беше на пода до стола му.
— Пухи или Писана — каза той. — Това са типични котешки имена.
Саша наряза пицата с чушки на малки парчета и я остави да се охлажда за Орсън.
Кучето се върна. Носеше мокасина. Даде я на Боби. Беше лява.
Боби занесе обувката до кошчето за отпадъци и я пусна вътре.
— Не че си я олигавил — обърна се той към Орсън, — но вече не смятам да си слагам тези обувки.
Сетих се за плика от оръжейния магазин на Тор, който беше на леглото ми, когато предишната нощ бях намерил пистолета. Беше малко влажен и осеян със странни вдлъбнатини. Слюнка. Следи от зъби. Орсън бе сложил пистолета там, където със сигурност щях да го намеря.
Боби се върна до масата, седна и се вторачи в кучето.
— Е, и?
— Какво?
— Знаеш какво.
— Трябва ли да го кажа?
— Да.
Той въздъхна.
— Имам чувството, че огромна монолитна вълна е минала през главата ми и е изсмукала мозъка ми, докато се отдръпва.
— Стана известен — казах аз на Орсън.
Саша вееше с ръка над пицата за кучето, така че сиренето да не е горещо и да не залепне на небцето му и да го опари. После сложи картонената чиния на пода.
Орсън удари с опашка по краката на масата и столовете и се залови да покаже, че високата интелигентност не е задължително съвместима с изисканите маниери на хранене.
— Маца — рече Боби. — Обикновено котешко име. Маца.
Докато ядяхме пица и пиехме бира, трите трепкащи пламъка на свещите ми осигуряваха достатъчно светлина, за да прегледам жълтите страници, намерени в градината. Баща ми бе написал сбит разказ за дейността в Уайвърн, за неочаквания развой, който спираловидно бе прераснал в катастрофа, и за степента на участие на майка ми. Макар че татко не беше учен и само можеше да преразказва — предимно с обикновени думи — онова, което бе чул от мама, документът съдържаше богата информация.
— „Малък куриер“ — рекох аз. — Така отговори Стивънсън, когато го попитах какво го е накарало да се промени. „Момче, което не искаше да умира.“ Той говореше за ретровирус. Явно майка ми е разработвала теоретично нов вид ретровирус… с избирателна способност за ретротранспониране.
Вдигнах глава. Саша и Боби ме гледаха озадачено.
— Орсън вероятно знае за какво говориш, братко, но аз не съм завършил колеж — каза Боби.
— Аз пък съм дисководеща — рече Саша.
— При това добра — отбеляза той.
