Дори след преживяванията си с маймуните Боби още изпитваше съмнения по въпроса за отъждествяването на животните с хората. Но сарказмът му определено бе намалял.
— И веднага след като слязох от „Ностромо“, бях предупреден, точно както котката бе казала — продължих аз.
Разказах му за Стивънсън, а Боби попита:
— Щеше да убие Орсън, така ли?
Кучето, което пазеше пиците, вдигна глава и изскимтя, сякаш да потвърди историята ми.
— Застрелял си шерифа, а? — рече Боби.
— Той беше шеф на полицията.
— Ти си застрелял шерифа — настоя той.
Преди много години Боби беше пламенен почитател на Ерик Клептън, затова знаех защо му харесва повече да се изразява така.
— Добре — склоних аз. — Аз застрелях шерифа, но не застрелях заместника.
— Изпусна ли те от поглед, все ще забъркаш някоя каша.
Той напълни автоматичните пълнители за револвера и ги пъхна в кесията, която Саша бе купила.
— Ризата ти е страхотна — отбелязах аз.
Боби беше облечен в уникална хавайска риза с дълги ръкави, изобразяваща зрелищна мозайка на тропически цветове: оранжево, червено и зелено.
— Компания за облекло „Камехамеха“, от около 1950 година.
Саша скри пожарогасителите, влезе в кухнята и включи една от двете фурни, за да затопли пиците.
— Сетне подпалих патрулната кола, за да унищожа доказателствата — добавих аз.
— С какво са пиците? — обърна се той към Саша.
— Едната е с чушки, а другата — с кренвирши и лук.
— Боби е с вехта риза — отбелязах аз.
— Старинна — поправи ме той.
— Както и да е, след като взривих патрулната кола, отидох в „Свети Бернадет“ и влязох.
— С взлом?
— През отворен прозорец.
— Пак е незаконно.
— Стара риза или старинна — струва ми се едно и също.
— Едното е евтино, а другото не е — обясни Саша.
— Едното е изкуство — рече Боби и й подаде кожената кесия с автоматично зареждащите се пълнители. — Ето ти боеприпасите.
Тя я взе и я пъхна в колана си.
— Сестрата на отец Том беше колежка на майка ми — рекох аз.
— От типа луди учени, които искат да взривят света? — попита Боби.
— Не става дума за експлозиви. Но сега и тя е заразена.
— Заразена. — Боби направи гримаса. — Наистина ли трябва да вярваме на тази история?
— Да. Но е сложно. Свързано е с генетиката.
— Работа за големи умове. Каква досада.
— Не и този път.
Далеч в небето над океана пулсираха ярките артерии на мълниите. Разнесе се приглушен тътен.
Саша бе купила и ловджийски патрондаш и Боби започна да го зарежда.
— И отец Том е заразен — добавих аз, слагайки в джоба на ризата си един от пълнителите за деветмилиметрови патрони.
— А ти? — попита Боби.
— Може би. Майка ми трябва да е била. И татко също.
— Как се предава заразата?
— Чрез телесните течности — отговорих аз, поставяйки останалите два пълнителя зад една от дебелите червени свещи на масата, за да не се виждат от прозорците. — И вероятно по други начини.
Боби погледна Саша, която слагаше пиците във фурната.
Тя сви рамене и рече:
— Щом Крис е заразен, и аз съм заразена.
— От година се държим за ръце — казах аз на Боби.
— Искаш ли сам да затоплиш пицата си? — попита го Саша.
— Не. Трябва да положа много усилия. Давай, зарази и мен.
Затворих кутията с патроните и я сложих на пода. Пистолетът ми още беше в джоба на якето, което бе окачено на облегалката на стола.
— Може би Орсън не е точно заразен. Искам да кажа, че по-скоро е преносител или нещо подобно.
Прокарвайки патрон между пръстите и по кокалчетата си като фокусник, който жонглира с монета, Боби попита:
— И кога ще започне гноясването и повръщането?
— Това не е болест в традиционния смисъл, а по-скоро процес.
Отново блесна светкавица. Красива. И твърде краткотрайна, за да ми навреди.
— Процес — замислено повтори Боби.
— Всъщност не си болен, а… се променяш.
— На кого е била ризата, преди да я купиш? — попита Саша.
— През петдесетте години ли? Кой знае? — отговори той.
— Били ли са живи динозаврите тогава? — зачудих се аз.
— Няколко от тях — рече Боби.
— От какво е направена? — попита Саша.
— Изкуствена коприна.
— Изглежда в отлично състояние.
— Човек пази риза като тази — сериозно каза Боби.
Извадих от хладилника бири за всеки, освен за Орсън.
Поради теглото си кучето обикновено може да изпие една бира, без рефлексите му да се забавят, но тази нощ съзнанието му трябваше да бъде ясно. Останалите наистина се нуждаехме от бирата — успокояването на нервите щеше да повиши боеспособността ни.
Докато стоях до мивката и отварях бирите, още една светкавица раздра небето, безуспешно опитвайки се да изтръгне дъжд от облаците. На светлината й видях три прегърбени фигури, които тичаха между дюните.
— Дойдоха — казах аз и сложих бирите на масата.
— Винаги им е нужно малко време, за да съберат смелост — отбеляза Боби.
— Надявам се, че ще ни оставят да вечеряме на спокойствие.
— Умирам от глад — рече Саша.
— И какви са основните симптоми на този процес? — попита Боби. — Може би накрая ще приличаме на чворести израстъци на дъб.
— Някои дегенерират психически като Стивънсън — отговорих аз. — Други се променят физически. Но, изглежда, всеки случай е различен. Вероятно някои хора не се повлияват или поне не го забелязваш, а други претърпяват коренна промяна.
Саша попипа ръкава на ризата на Боби и й се възхити.
— Копчетата наистина са стилни — отбеляза тя.
— Да — съгласи се той, усмихвайки се с гордостта на страстен колекционер. — Лакирана черупка от кокосов орех.
Саша извади салфетки от едно чекмедже и ги сложи на масата.
Въздухът беше сгъстен и влажен. Повърхността на бурята беше като надут балон, който всеки момент щеше да се спука.
Пийнах глътка от леденостудената „Корона“ и се обърнах към Боби.
