въздействие. Фолкърк заякваше и укрепваше от главоболието като от всяка друга болка и извличаше перверзна сила и енергия от безмилостното пулсиране в челото и слепоочията си.
Лейтенант Хорнър бе излязъл. Лийланд остана сам във временния си кабинет без прозорци под полигона в „Шенкфийлд“, но вече не чакаше обаждането от Чикаго. Оттам се бяха свързали с него, след като Хорнър си тръгна, и новините бяха лоши.
Къщата на Калвин Шаркъл в Евънстън още беше обсадена и тази несигурна ситуация вероятно нямаше да приключи през следващите дванайсет часа. Ако беше възможно, полковникът не искаше отново да изпраща хората си да затворят магистрала 80 и да наложат карантина на мотел „Спокойствие“, докато не се увереше, че Шаркъл няма да се добере нито до властите в Илинойс, нито до медиите. Чакането изнервяше Фолкърк особено сега, когато свидетелите в мотела се бяха съсредоточили върху Тъндър Хил и планираха ходовете си извън обсега на самонасочващите се микрофони и всеобхватни предаватели. Той можеше да чака, но само още един ден. Но ако опасната засада в Илинойс продължеше до залез слънце на другия ден, Фолкърк щеше да издаде заповед да нападнат мотел „Спокойствие“, въпреки рисковете.
Другата новина от Чикаго беше, че оперативните работници дискретно бяха разследвали Емелийн Холбърг и Уинтън Толк и бяха намерили основания да смятат, че съвременната наука не може да даде задоволително обяснение на изумителното им излекуване. А проверката на действията на отец Стефан Висажик на Коледа — посещенията му при семейства Холбърг и Толк и в полицейската лаборатория, за да се консултира с експерт по балистика — потвърждаваха, че според свещеника помощникът му Брендън Кронин е факторът за невероятните излекувания.
Лийланд разбра за дарбата на Кронин едва предишния ден, в неделя, когато чу телефонния разговор между Доминик Корвези в мотел „Спокойствие“ и отец Висажик в Чикаго. Този разговор би го шокирал, ако събитията в събота вечерта не го бяха подготвили за неочакваното.
В събота вечерта, когато Корвези пристигна в мотела, Лийланд и хората му подслушаха първите разговори между семейство Блок и писателя. И отначало не повярваха на ушите си. Странният разказ за снимките на луната, оживели в къщата на Зебедая Ломак в Рино, прозвуча като плод на твърде буйно въображение, което вече не прави разлика между фантазия и реалност.
После Корвези се бе опитал да пресъздаде минутите, преди да започнат неприятностите в нощта на шести юли. И онова, което се случи, беше потресаващо. Потвърди го както екипът, наблюдаващ мотела от южната страна на магистралата, така и всеобхватният предавател в слушалката на обществения телефон в грила. Всичко в ресторанта бе започнало да се тресе и се бе разнесъл странен тътен. Сетне заведението се бе изпълнило със загадъчно електронно свистене и вибрации, кулминирали в строшаване на стъклата на прозорците.
Тези явления изненадаха неприятно Лийланд и всички участници в потулването на тайната, особено учените, които изпаднаха в ужас. А информацията за лечителските способности на Кронин на другия ден засили още повече вълнението им. Отначало това развитие на нещата изглеждаше необяснимо. Но след известен размисъл Фолкърк стигна до извод, от който кръвта му се смрази. Учените бяха стигнали до подобни заключения. Някои от тях бяха уплашени колкото Лийланд.
Изведнъж никой не знаеше какво да очаква. Сега можеше да се случи всичко.
„Смятахме, че в онази нощ сме овладели положението — мрачно помисли Фолкърк. — Но вероятно нещата са били ескалирали извън контрола ни, още преди да пристигнем на сцената.“
Единствената утеха беше, че засега само Корвези и свещеникът, изглежда, бяха… заразени. Може би „заразени“ не беше най-подходящата дума, а по-скоро „обладани“. А може би изобщо не съществуваше дума за онова, което бе станало с тях, защото това не се беше случвало на никой друг в историята на човечеството.
Дори ако обсадата на къщата на Шаркъл свършеше утре и вероятността от медийно изобличаване бъдеше елиминирана, Фолкърк нямаше да може уверено да нанесе удар върху групата в мотела. Можеше да се окаже по-трудно да хванат и да затворят Корвези и Кронин, отколкото по миналото лято. Ако Корвези и Кронин вече не бяха същите и се бяха превърнали в
Главоболието на Лийланд се засили.
„Черпи сили от болката — помисли той и стана от стола зад бюрото. — Правиш го от години, тъпо копеле, затова можеш да черпиш сили още ден-два, докато оправиш тази бъркотия или умреш.“
Фолкърк излезе от кабинета без прозорци, тръгна по коридора и влезе в комуникационния център, където бяха лейтенант Хорнър и сержант Фикс.
— Кажи на хората да си лягат — рече Лийланд. — За тази вечер приключихме. Ще рискувам още един ден, за да видя дали проблемът в къщата на Шаркъл ще се реши.
— Тъкмо щях да дойда при теб — каза Хорнър. — В мотела има ново развитие. Те най-после излязоха от сградата. Туист докара джипа си. Той, Джорджа Монатела и свещеникът се качиха и потеглиха към Елко.
— Къде отиват по това време, по дяволите?
Полковникът се притесни, че тримата може да му се изплъзнат.
Хорнър посочи Фикс, който си бе сложил слушалки и подслушваше какво става в мотел „Спокойствие“.
— Съдейки по онова, което чухме, другите ще си лягат. Туист, Монатела и Кронин излизат, за да не ги хванем всички заедно с един удар. Тази идея трябва да е била на Туист.
— По дяволите. — Масажирайки пулсиращите си слепоочия с върха на пръстите си, Фолкърк въздъхна. — Добре. И без това няма да атакуваме тази нощ.
— А утре? Ами ако през целия ден са разделени на групи?
— Ще следим всичките.
Дотогава Лийланд не смяташе за необходимо следенето на всички свидетели, където и да отидат, защото знаеше, че накрая всички ще се съберат в мотела, улеснявайки го да се справи с тях. Но сега, ако се разпръснеха, когато дойдеше време да ги заловят, той трябваше да знае къде са по всяко време на денонощието.
— Възможно е да забележат преследвачите — отбеляза Хорнър. — В тези огромни открити пространства не е лесно да си дискретен.
— Знам — каза Фолкърк. — Нека да ни видят. Може би това ще ги изкара от равновесие, докато стане късно. Ако се уплашат, може да се съберат, за да се отбраняват и да улеснят задачата ни.
— Ще бъде трудно, ако се наложи да ги хванем на друго място, освен в мотела — разтревожено каза Хорнър.
— Ако не можем да ги хванем, ще ги убием — заяви Лийланд, придърпа стол и седна. — А сега да уточним детайлите по следенето, за да разположим постовете преди зазоряване.
3.
Вторник, четиринайсети януари
В седем и половина във вторник сутринта, в отговор на телефонно обаждане на Брендън Кронин късно през нощта, отец Висажик се приготви за пътуване до Евънстън, до последния известен адрес на Калвин Шаркъл, шофьорът на камион, който се бе регистрирал в мотел „Спокойствие“ на шести юли по миналото лято, но чийто телефон бе прекъснат. В светлината на невероятните събития от предишната вечер в Невада всички се бяха съгласили, че на всяка цена трябва да се свържат с другите жертви, с които дотогава не бяха установили контакт. Стефан закопча палтото си и сложи шапката си.
— Може би трябва да знам повече за цялата ситуация и какво, за Бога, става с Брендън, в случай че… нещо ще случи с теб — каза отец Джерано, който седеше и закусваше.
— Нищо няма да ми се случи. Господ не ми е позволил пет десетилетия да изучавам движещите сили на света, за да ме убие точно сега, когато мога най-добре да служа на църквата.
Майкъл поклати глава.
— Винаги си бил толкова…
— Сигурен във вярата си? Разбира се. Разчитай на Господ и Той никога няма да те изостави, Майкъл.
— Всъщност щях да кажа, че си твърдоглав — усмихна се отец Джерано.
