— Каква наглост от страна на един помощник на пастора! — рече Стефан, увивайки дебел, бял шал около врата си. — От теб се иска да бъдеш смирен, покорен, издръжлив, жизнен и да благоговееш пред пастора си.
Майкъл се ухили.
— Да, но ако пасторът е станал суетен от хвалбите на енориашите си…
Телефонът иззвъня.
— Ако е за мен, излязъл съм — каза отец Висажик, сложи си ръкавици, но не можа да стигне до вратата, защото Майкъл му подаде слушалката.
— Обажда се Уинтън Толк, полицаят, чийто живот Брендън спаси. Струва ми се, че е изпаднал в истерия. Иска да говори с Брендън.
Стефан взе слушалката и се представи.
Гласът на полицая беше уплашен и настойчив.
— Отче, трябва незабавно да говоря с Брендън Кронин. Случаят не търпи отлагане.
— Боя се, че той замина. Защо? Какво има? Мога ли да ти помогна?
— Случи се нещо странно. Не го разбирам, но е свързано с Брендън.
— Сигурен съм, че мога да ти помогна. Къде си, Уинтън?
— Дежурен съм. Смяната ми скоро ще свърши. Имаше наръгване с нож и стрелба. Ужас. И после… Искам Брендън да дойде тук и да ми го обясни. Веднага.
Отец Висажик успя да изтръгне адреса от Толк, хукна навън и подкара колата си твърде бързо. След половин час той пристигна на улица с еднакви, шестетажни, тухлени жилищни сгради. Стефан не можа да паркира пред къщата, чийто адрес му бяха казали, защото по-голямата част от пространството беше заета от полицейски коли. Радиопредавателите им изпълваха студения въздух с металически хор от диспечерски кодове и жаргон. Две ченгета наблюдаваха превозните средства, за да предотвратят евентуален вандализъм. В отговор на въпроса на отец Висажик, те му казаха, че действието се развива на третия етаж в апартамент 3-Б на семейство Мендоса.
Стефан влезе в апартамента и видя бежово канапе, опръскано с кръв. На светложълтата стена бе описана дъга от капки кръв. Там явно някой бе прострелян с куршуми голям калибър, които бяха минали през тялото му. В мазилката зееха четири дупки от куршуми. Абажурът на лампата, масичката за кафе, лавицата с книги и част от килима също бяха изпръскани с кръв.
Холът и кухнята бяха пълни с детективи, униформени полицаи и лаборанти. Държанието им озадачи отец Висажик. Те очевидно си бяха свършили работата, но никой не си тръгваше. Служителите на реда стояха на групи по двама-трима и тихо разговаряха, сякаш бяха на погребение или в църква.
Работеше само един детектив. Той седеше до масата, задаваше въпроси на жена от латиноамерикански произход с лице на Мадона и записваше отговорите й в тефтерче. Стефан чу, че детективът я нарече госпожа Мендоса. Тя се опитваше да сътрудничи, но беше разсеяна и често поглеждаше към мъж на нейните години, вероятно съпругът й, който държеше дете в ръцете си и крачеше напред-назад. Детето беше симпатично момченце на около шест години. Господин Мендоса непрекъснато му говореше и милваше гъстите му коси. Този човек очевидно едва не бе загубил сина си в инцидента в апартамента и искаше да го притиска в прегръдките си, за да се увери, че най-лошото всъщност не се е случило.
Един от полицаите забеляза Стефан и попита:
— Отец Висажик?
Гласът му беше тих, но при споменаването на името на Стефан, всички млъкнаха. Отец Висажик не си спомняше да е виждал изражения като тези, които се появиха на лицата на присъстващите. Сякаш всички го очакваха да каже едно-единствено изречение, което ще хвърли светлина върху загадката на битието и кратко и ясно ще обясни смисъла на живота.
„Какво става тук, за Бога?“ — неспокойно се запита Стефан.
— Насам, отче — каза полицаят.
Отец Висажик махна ръкавиците си и го последва. Останалите се дръпнаха, за да им сторят път. Двамата влязоха в безупречно чиста спалня, където седеше Уинтън Толк.
— Отец Висажик е тук — рече придружителят на Стефан и излезе.
Толк бе сложил лакти на коленете си и бе закрил с ръце лицето си и не вдигна глава.
Полицаят до него стана и се представи като Пол Армс, партньорът на Толк.
— Мисля, че е по-добре да го чуете от Уинтън — каза Армс. — Ще ви оставя насаме.
Той излезе и затвори вратата.
Отец Висажик придърпа стол и седна срещу Толк, за да го гледа в очите.
— Какво се е случило, Уинтън?
Толк вдигна глава и Стефан се изуми, като видя изражението му. Пасторът мислеше, че полицаят е разстроен от случилото се в хола. Но лицето му показа, че Уинтън е въодушевен и изпълнен с вълнение, което едва сдържа. В същото време, изглежда, изпитваше страх и беше силно обезпокоен от нещо, което не му позволяваше да се отдаде изцяло на емоциите си.
— Какъв е Брендън Кронин, отче? — Гласът на Толк трепереше като на човек, който преживява или голяма радост, или ужас.
Отец Висажик се поколеба, сетне реши да каже истината:
— Той е свещеник.
Ченгето поклати глава.
— Казаха ми друго.
Стефан въздъхна и кимна, после обясни как Брендън е загубил вярата си в Бога и му разказа за нетрадиционната терапия, включваща седмица в патрулна полицейска кола.
— Не ви казахме, че е свещеник, за да не се държите по различен начин с него… и защото искахме да му спестим неудобството.
— Свещеник, загубил вярата си в Бога? — озадачено попита Уинтън.
— С течение на времето ще си я възвърне.
— Как ме излекува Брендън, когато ме простреляха? Как извърши онова… чудо?
— Защо реши, че е чудо?
— Бях прострелян два пъти в гърдите от упор. След три дни ме изписаха от болницата. Три дни! А след десет бях готов да се върна на работа, но ме накараха да остана вкъщи още две седмици. Лекарите непрекъснато говореха за тежкото ми състояние и за необикновеното излекуване. Започнах да мисля, че те се опитват да обяснят възстановяването ми не на мен, а на себе си. Но още смятах, че съм извадил невероятен късмет. Преди седмица се върнах на работа и тогава… се случи нещо друго. — Толк разкопча ризата си и вдигна фланелката, за да покаже гърдите си. — Белезите.
Отец Висажик потрепери и се вторачи в гърдите му. Входните рани от куршумите бяха зараснали. Бяха останали белезникави петна. Хирургичните шевове се виждаха само ако се вгледаш отблизо. Нямаше подпухване и зачервяване. Кожата беше гладка.
— Виждал съм рани от куршуми — продължи Уинтън. Страхът още потискаше вълнението му. — Кожата е загрубяла, набръчкана и удебелена. Грозна картина. Човек не може да бъде прострелян с два патрона трийсет и осми калибър в гърдите и след три седмици да изглежда
— Кога за последен път ходи на лекар? Той видя ли това?
Полицаят закопча ризата си с треперещи ръце.
— Преди седмица ходих при доктор Сонърфорд. Тогава раните още бяха на гърдите ми. Белезите изчезнаха през последните четири дни. Кълна се, отче, че ако стоя достатъчно дълго пред огледалото, ще ги видя как зарастват. Напоследък мисля за посещението ти в болницата на Коледа. Струва ми се, че държанието ти беше странно. Спомням си въпросите, които зададе за Брендън и се запитах… Искам да знам дали Брендън е излекувал и някой друг.
— Да. Но… не мога да кажа кого. Но ти не се обади за това, Уинтън. Не беше, за да покажеш на Брендън, че раните ти са заздравели. Гласът ти беше настойчив, дори граничеше с паника. И защо са всички тези полицаи тук? Какво се е случило?
Толк се усмихна едва-едва, после на лицето му се изписа страх. Гласът му беше развълнуван.
— Пол и аз патрулирахме с колата. Обадиха се и ни казаха този адрес. Заварихме тук
