Непознати

детективите.

— Да. Обичайната процедура — отговори детективът, после нервно се засмя. — Но какви ги говоря? В случая няма нищо обичайно.

— Бих искал да имате доказателства, че това наистина е станало. Защото мисля, че белегът скоро ще изчезне. Може ли да докосна гърлото ти, Хектор?

Детето кимна.

Отец Висажик докосна с треперещи пръсти зачервената тъкан. Пулсът в сънната артерия беше силен и сърцето на Стефан подскочи, когато почувства чудото на живота. Смъртта бе претърпяла поражение и отец Висажик вярваше, че е бил привилегирован да стане свидетел на изпълнението на обещанието, коренящо се в съществуването на църквата — смъртта няма да пребъде и ще ти бъде даден вечен живот. В очите му бликнаха сълзи.

— Какво означават тези неща, отче? — попита един от полицаите. — Чух ви да казвате на госпожа Мендоса, че това не е всичко. Какво става?

Отец Висажик се обърна към присъстващите и в лицата им видя копнеж да вярват — не точно в католицизма или християнството, а в нещо по-голямо, хубаво и чисто от човешката раса, силно стремление за духовно извисяване.

— Какво означава всичко това, отче? — повтори друг полицай.

— Нещо става — отговори Стефан. — Тук и другаде. Нещо велико и прекрасно. Не мога да ви кажа какво точно означава оздравяването на детето, но мисля, че станахме свидетели на Божия намеса. Погледнете Хектор и си спомнете обещанието на Господ. „И смърт не ще има вече; нито ще има вече жалене, ни плач, ни болка: защото тези неща преминаха.“9 Дълбоко в душата си вярвам в това. А сега, трябва да тръгвам. Имам неотложна работа.

За негова изненада, макар че обяснението му беше мъгляво, полицаите му направиха път да мине и не го задържаха, вероятно защото чудото с Хектор не беше неясно, а факт, който бяха видели с очите си. Но докато отец Висажик вървеше, някои протегнаха ръце да го докоснат — не от религиозно чувство, а от емоционална съпричастност. Той също изпита желание да ги докосне, за да сподели чувството си за човешка общност и убедеността си, че са предопределени за величава съдба.

В Бостън беше десет часът сутринта. Александър Кристофсън, бивш сенатор в Конгреса на Съединените щати, посланик във Великобритания и директор на ЦРУ, четеше сутрешния вестник, когато се обади брат му Филип, продавач на антики в Гринич, Кънектикът. В продължение на пет минути двамата бъбриха за дребни неща.

— О, между другото, сутринта говорих с Диана — каза Филип. — Спомняш ли си я?

— Да — отговори Алекс. — Как е тя?

— Ами, има си грижи. Твърде са досадни, за да ги обсъждаме. Каза да ти предам поздрави.

После Филип смени темата, препоръчвайки на Алекс две нови книги.

Диана беше парола, която означаваше, че Джинджър Вайс се е обадила на Филип и иска да разговаря с Алекс. Когато Кристофсън я видя на погребението на Пабло, сребристорусите й коси предизвикаха асоциации с Диана, богинята на луната.

Александър каза на съпругата си, че смята да отиде в търговския център.

— Искам да се отбия в книжарницата и да взема две книги, които Филип ми препоръча.

Той наистина отиде в търговския център, но преди да купи книгите, намери телефон и използвайки кредитната си карта, се обади на Филип, за да научи номера, който Джинджър Вайс бе оставила.

— Тя каза, че номерът е на обществен телефон в Елко, Невада — рече Филип.

Джинджър Вайс отговори на петото позвъняване.

— Съжалявам. Бях в колата пред телефонната будка, защото е много студено.

— Какво правите в Невада? — попита Алекс.

— Ако съм ви разбрала правилно на погребението на Пабло, вие всъщност не искате да отговарям на такива въпроси.

— Точно така. Колкото по-малко знам, толкова по-добре. Какво желаете да ме питате?

Тя му обясни, колкото можа по-накратко, че е намерила други хора, които страдат от блокиране на паметта и имат различни фалшиви спомени за един и същ период от време. Тъй като Кристофсън беше специалист по промиване на мозъци, Джинджър искаше да знае дали имплантирането на фалшиви спомени, съдържащи мигове на реалност, е по-трудно от присаждането на изцяло фалшиви спомени. Александър потвърди предположенията й.

— И ние така решихме — продължи тя. — Но е хубаво да чуя, че и вие сте на същото мнение. Това показва, че сме на правилния път. Има и още нещо. Искам информация. Трябва да знаем колкото е възможно повече за полковник Лийланд Фолкърк, офицер в една от елитните военни роти на ОСРВК. Също така…

— Чакайте малко — прекъсна я Кристофсън, нервно поглеждайки към посетителите на търговския център, сякаш беше под наблюдение или набелязана мишена за елиминиране. — На гробището казах, че мога да ви помогна само със съвет или с познания за методите за контролиране на съзнанието. Но ви предупредих, че няма да търся информация. Обясних ви каква е ситуацията с мен.

— Но макар да сте се оттеглили от години, сигурно познавате някои хора в…

— Не ме ли чухте, докторе? Няма да се включа активно в проблемите ви. Не мога да си го позволя. Ще загубя твърде много.

— Не се тревожете, че ще попаднете на нещо необикновено или строго поверително. Не очакваме това — каза Джинджър, сякаш не го чу. — Детайлите в служебното досие на Фолкърк може да ни помогнат да разберем що за човек е той и да добием представа какво да очакваме от него.

— Моля ви, аз…

— Освен това искам да знам какво представлява военният склад на Тъндър Хил в Елко.

— Не.

— Предполага се, че е подземно хранилище. Но аз знам, че напоследък не е само това.

— Няма да го направя, докторе.

— Полковник Лийланд Фолкърк и военния склад на Тъндър Хил. Не искам много. Само каквото намерите. Говорете със старите си приятели, които още са в играта. После докладвайте или на доктор Джордж Ханаби в Бостън, или на отец Стефан Висажик в Чикаго. — Джинджър му каза телефонните им номера. — Аз ще се свържа с тях и те няма да споменат името ви, когато ми кажат какво сте им съобщили. Така няма да ми се обаждате директно и ще останете чист.

Кристофсън се опита да контролира треперещите си ръце, но не успя.

— Докторе, съжалявам, че ви предложих макар и малка помощ. Аз съм възрастен човек, който се страхува да умре.

— Освен това се притеснявате за греховете, които може да сте извършили в името на дълга. И вероятно искате да направите нещо, за да изкупите някои от онези грехове, независимо дали се реални или въображаеми. Ето, това ще бъде нещо като изкупление, господин Кристофсън.

— Не. Ако ви разпитват, запомнете, че съм отказал.

— Много ще ми помогнете, ако ми съобщите нещо до шест-седем часа. Знам, че времето е малко. Но пак повтарям — искам само основна информация, онова, което не е в засекретените досиета.

— Сбогом, докторе.

— Очаквам с нетърпение да ви чуя отново.

— Няма да ме чуете.

— Чао — каза Джинджър и затвори.

— Господи!

Тя беше привлекателна, очарователна и интелигентна жена. Но абсолютната й убеденост, че винаги ще постигне своето, беше черта, която Алекс понякога харесваше в мъжете, не в жените. Джинджър Вайс го разочарова. Този път тя нямаше да получи онова, което искаше.

Но… въпреки това Александър Кристофсън записа телефонните номера на Ханаби и Висажик, които Вайс му каза.