Непознати

шестнайсетгодишно дрогирано момче. Беше обезумял. Същински звяр. Проклетият наркотик унищожава мозъчните клетки. После, когато всичко свърши, разбрахме, че името му е Ернесто, синът на сестрата на госпожа Мендоса. Преди седмица дошъл да живее тук, защото родителите му вдигнали ръце от него. Семейство Мендоса… са добри хора. Виждаш колко е чист и подреден апартаментът им.

Стефан кимна.

— Опитали се да вкарат в пътя племенника си. Но това е адски трудно, почти невъзможно. Сърцето ти се къса, като го гледаш, отче. Ернесто е арестуван шест пъти. Две от нарушенията му са доста сериозни. Когато дойдохме тук, той се бе съблякъл гол и крещеше като луд. Очите му бяха изхвръкнали от очните ябълки, сякаш налягането в мозъка всеки момент щеше да пръсне черепа му. Ернесто бе хванал Хектор, момченцето, което вероятно си видял, когато си влязъл. Държеше го на дивана и бе опрял нож в гърлото му. Господин Мендоса беше обезумял. Искаше да се хвърли върху Ернесто и да му вземе ножа, но се страхуваше, че младежът ще пререже гърлото на Хектор. Ернесто крещеше и не искаше да чуе какво му говорим. Извадихме пистолетите си, защото не можеш да се приближиш до дрогирал се откаченяк с нож и да се ръкуваш. Но нямахме намерение да стреляме. Хектор плачеше и Ернесто можеше да го убие, ако направехме погрешен ход. Затова се опитахме да го вразумим и убедим да пусне детето. И сетне изведнъж Ернесто преряза гърлото му… Дълбоко… — Уинтън потрепери. — После вдигна ножа над главата си и ние го простреляхме. Не знам колко пъти. Тялото му политна назад и той падна върху Хектор. Детето държеше ръка на раната в гърлото си. Кръвта шуртеше между пръстите му. Очите му започнаха да се изцъклят…

Полицаят пое дълбоко въздух и отново потрепери.

Сърцето на Стефан учести ударите си, но не заради кървавата драма, която Толк описваше. Отец Висажик разбра накъде води разказът на полицая и изгаряше от нетърпение да чуе подробности за чудото.

— За такава рана няма първа помощ, отче — с разтреперан глас продължи Уинтън. — Прерязани артерии и вени. На врата. Кръвта извира като гейзер. Колкото и да натискаш, не можеш да запушиш сънната артерия. Не. Коленичих на пода и видях, че Хектор бързо умира. Той е толкова малък, отче. Знаех, че е безполезно, но сложих ръце на врата му, сякаш да задържа живота в него. Бях възмутен, ядосан и уплашен, защото не беше справедливо едно толкова малко момче да умре… И тогава…

— Раната заздравя — прошепна Стефан.

— Да, отче. Заздравя. Хектор беше облян в собствената си кръв и го деляха няколко секунди от смъртта, но оздравя. Дори не разбрах какво става. Не усетих нищо. Но после осъзнах, че се случва нещо невероятно. Кръвта спря да шурти през пръстите ми и детето затвори очи. Помислих, че е умряло и… изкрещях: „Не! Господи, не!“ Вдигнах ръце от шията му и видях, че… раната се е затворила. Още беше прясна и страшна, но плътта се бе сраснала и бе останал само яркочервен белег.

Едрият чернокож полицай спря да говори, защото очите му се замъглиха от сълзи. Той отново бе завладян от силни чувства. Ако изпитваше тъга, Уинтън вероятно щеше да я потисне. Но той явно чувстваше нещо много по-силно — радост. Тялото му се разтърси от ридания.

Отец Висажик протегна ръце. Уинтън ги стисна и продължи да разказва:

— Партньорът ми Пол видя всичко. И семейство Мендоса. И двамата други униформени полицаи, които пристигнаха точно след като застреляхме Ернесто. Сетне погледнах червената резка на гърлото на Хектор. И неизвестно как разбрах, че трябва отново да сложа ръце на раната и да желая силно детето да оживее. Мислите ми трескаво препускаха в главата ми и аз направих връзката между Брендън и мен в магазина за сандвичи. Затова сложих ръце на гърлото на момченцето. След минута Хектор отвори очи и ми се усмихна. Трябваше да видиш усмивката му. Махнах ръцете си и белегът бе избледнял. Детето стана и попита за майка си и тогава… не издържах и се разридах. — Уинтън млъкна и пое въздух. — Госпожа Мендоса заведе Хектор в банята, съблече го и го изкъпа. През това време мълвата се разпространи и тук започнаха да пристигат все повече ченгета от участъка. Слава Богу, че репортерите още не са довтасали.

Известно време двамата мълчаха, сетне Стефан попита:

— А опита ли се да съживиш Ернесто?

— Да. Въпреки онова, което той направи, аз сложих ръце на раните му. Но при него нямаше ефект, отче. Може би, защото Ернесто вече беше мъртъв. Хектор умираше, но с Ернесто беше свършено.

— Забеляза ли някакви странни белези на дланите си? Червени кръгове от подпухнала плът?

— Не. Какво би означавало това?

— Не знам. Но кръговете се появяват на дланите на Брендън, когато… стават тези неща.

— Да не би отец Кронин да е… светец?

Отец Висажик се усмихна.

— Той е добър човек. Но не е светец.

— Тогава как ме излекува?

— Не знам. Но съм убеден, че има Божия намеса.

— Но как Брендън ми е предал способността да лекувам?

— Не знам. Ако наистина ти я е предал. Може би дарбата не е твоя, а Господ действа чрез Брендън и теб.

Уинтън най-после пусна ръцете на Стефан и се вторачи в дланите си.

— Не. Силата още е в мен. Сигурен съм. Чувствам я. И не е само способността да лекувам, но и още нещо.

Отец Висажик вдигна вежди в недоумение.

— Какво?

Толк се намръщи.

— Не знам. Всичко това е ново за мен. Странно. Но усещам… нещо повече. Ще му трябва време да се развие. Какъв е отец Кронин и какво направи с мен?

— Уинтън, прогони мисълта, че това е нещо лошо и опасно. Случилото се е чудо. Замисли се за Хектор, детето, което си спасил. Спомни си как животът се е върнал в малкото му телце. Ние сме участници в божествена мистерия и няма да разберем значението й, докато Господ не ни позволи — каза Стефан и поиска да види Хектор.

— Още не съм готов да изляза и да се изправя пред тълпата, макар че повечето са ми колеги. Ще остана тук. Ще се върнеш ли?

— Имам неотложна работа. Но ще ти се обадя. Бъди сигурен! И ако се нуждаеш от мен, потърси ме в „Сейнт Бернадет“.

Полицаите и лаборантите още мълчаха. Отец Висажик се приближи до малкия Хектор, който седеше на коленете на майка си и щастливо ядеше шоколадов десерт.

Момченцето беше дребно за възрастта си и имаше изящни черти. Очите му бяха ясни и будни — доказателство, че не е пострадало от мозъчно увреждане, въпреки загубата на много кръв. Но още по- изумителен беше фактът, че изтеклата кръв явно се бе възстановила. Оздравяването му беше още по-невероятно от излекуването на Уинтън. Силата в ръцете на Толк беше по- голяма от тази на Брендън.

Стефан се наведе и Хектор му се усмихна.

— Как се чувстваш, момчето ми?

— Добре — срамежливо отговори детето.

— Спомняш ли си какво ти се случи?

Хектор облиза шоколада от устните си и поклати глава. Отец Висажик погледна госпожа Мендоса.

— Наистина ли не си спомня…

— Не — прекъсна го тя. — Господ е взел спомена му, отче.

— Католичка ли сте?

— Да, отче — отговори госпожа Мендоса и се прекръсти със свободната си ръка.

— Повикайте отец Найло и му обяснете какво се е случило. Кажете му, че се е наложило да тръгна, но после ще разговарям с него. Предайте му, че имам да му казвам много неща и това, което вижда тук, не е всичко.

Господин Мендоса забърза към телефона.

— Направихте ли снимки на прерязаното гърло на момченцето? — обърна се Стефан към един от