архитектурата, характерна за калифорнийското крайбрежие, и се намираше в двор с площ два декара, под сянката на огромни борове.
Паркър подкара по великолепната алея за коли и спря пред широките, оградени с цветя стъпала, водещи към голямата веранда с колони. Завесите на прозорците бяха дръпнати и къщата изглеждаше необитаема.
Той слезе от форда, бързо изкачи стъпалата и прекоси верандата, като потрепери от студ. Обичайната за тези места утринна мъгла още се стелеше между стволовете на дърветата. Зимата в Северна Калифорния беше по-студена, отколкото в Лагуна Бийч и с допълнителната влага и хлад на мъглата съвсем не беше по вкуса на Паркър. Но той се бе подготвил и бе облякъл дебел кадифен панталон, зелена риза и пуловер и морскосин шинел със сержантски нашивки на единия ръкав — причудлив екип, като се имаха предвид и оранжевите му маратонки. Паркър натисна звънеца, огледа се и реши, че може би понякога се облича твърде ексцентрично дори за художник.
Той позвъни шест пъти, като правеше паузи по половин минута, но никой не отвори.
Предишната вечер в единайсет му се бе обадил човек на име Джак Туист. Непознатият твърдеше, че има съобщение от Доминик. Паркър работеше върху нова и вълнуваща картина, която бе започнал в три следобед. Джак Туист му каза да отиде до определен обществен телефон в Лагуна Бийч и да чака да го потърсят след двайсет минути. Колкото и да бе увлечен в картината, Паркър я заряза и забърза към телефона. И без колебание се съгласи да отиде в Монтерей. Всъщност Фейн се бе заловил да рисува, за да не мисли за Доминик и за събитията в Елко Каунти, защото искаше да бъде точно там и да участва в разкриването на загадката. Когато Туист му разказа за демонстрацията на паранормалните способности на Доминик и на свещеника — летящи солници и столове, дори трета световна война не можеше да попречи на Паркър да отиде в Монтерей. И сега той нямаше намерение да претърпи поражение. Фейн щеше да намери семейство Салко, където и да бяха, и реши да започне със съседите.
Качи се във форда, включи на скорост и отново погледна къщата. Отначало му се стори, че забеляза движение на един от прозорците на първия етаж. Завесата сякаш помръдна. Паркър се вторачи в прозореца, сетне помисли, че движението е било игра на мъглата и светлосенките. Подкара по алеята за коли и излезе на улицата. Беше доволен, че отново играе ролята на шпионин.
Ърни и Доминик спряха в края на черния път. Пикапът с тъмните стъкла спря на двеста метра зад тях. С прожекторите на покрива превозното средство приличаше на огромно насекомо, застанало нащрек и готово да хукне към дупката си, ако види флакон „Райд“. От пикапа не слезе никой.
— Мислиш ли, че ще имаме неприятности? — попита Доминик, когато двамата с Ърни излязоха от джипа.
— Ако са искали неприятности, вече да са ги създали.
Те извадиха ловните карабини „Уинчестър“ и „Спрингфийлд“. Може би хората в пикапа нямаше да пристъпят към действие, като видеха, че мишените им имат намерение да окажат съпротива.
Вятърът се усили. Доминик се зарадва на зимните дрехи, които си бе купил от Рино, но му се искаше да има скиорски екип като на Ърни. И ботуши. По-късно през деня Джинджър и Фей щяха да отидат в спортния магазин в Елко и да купят нещата, които бяха необходими за операцията довечера, включително подходящи дрехи за Доминик и останалите.
Двамата с Ърни тръгнаха надолу по склона, за да разгледат периметъра на Тъндър Хил. Високата ограда от стоманена мрежа и бодлива тел завиваше на изток и продължаваше надолу към долината. Снегът там беше дълбок двайсет сантиметра. Двамата изминаха двеста метра и видяха огромните стоманени противобомбени порти в хълма.
Доминик не забеляза охрана или кучета. В снега от другата страна на оградата нямаше стъпки. Това означаваше, че никой не патрулира по периметъра на Тъндър Хил.
— Служителите на такова място не биха проявили немарливост — каза Ърни. — Затова, щом няма патрули, електронната охрана от другата страна на оградата трябва да е страхотна.
Доминик често поглеждаше към пътя, защото се притесняваше, че хората в пикапа може да направят нещо на джипа. И когато отново погледна, видя мъж в черни дрехи. Силуетът му се открояваше на белия сняг. Мъжът не се въртеше край джипа и, изглежда, не проявяваше интерес към превозното средство, но беше слязъл няколко метра надолу по склона, стоеше неподвижно на около сто и осемдесет метра от Доминик и Ърни и ги наблюдаваше.
Ърни също го забеляза. Той пъхна под мишница ловната карабина „Уинчестър“ и вдигна бинокъла, който носеше на ремък около врата си.
— Военен е. Поне такава изглежда униформата му. Само ни наблюдава.
— Човек би предположил, че ще са по-дискретни.
— В тези открити пространства не може да следиш никого дискретно. Пък и той иска да видим какво носи, за да разберем, че ловните ни карабини не го притесняват.
— Какво носи?
— Универсална картечница „МАГ“ на белгийската фирма „ФН“. Чудесно оръжие. Изстрелва шестстотин куршума в минута.
Ако предишната вечер бе гледал телевизия, отец Висажик щеше да чуе за Калвин Шаркъл, защото от двайсет и четири часа този човек се бе превърнал в най-сензационната новина. Но Стефан бе престанал да гледа телевизия преди години, защото реши, че безпощадното й отразяване на всяка история в черно-бели образи е поквара за интелекта, а злорадото й съсредоточаване върху мрачните аспекти на живота и отчаянието са морално отблъскващи. Можеше да прочете за трагедията и на първите страници на „Трибюн“ и „Сън-Таймс“, но бе излязъл от дома си толкова бързо, че не му остана време да прегледа вестниците. И сега отец Висажик си съставяше цялостна представа за историята от откъслечната информация, която чу от хората пред полицейската барикада на О’Банън Лейн.
От няколко месеца Калвин Шаркъл се държал… странно. Бил ерген и живеел сам. Обикновено бил весел и приятен и всички го харесвали. Но после изведнъж станал навъсен, сприхав и мрачен. Казал на съседите си, че има „Лоши предчувствия за някои неща“. Смятал, че ще се случи „нещо важно и ужасно“. Калвин четял книги за оцеляване и за Армагедон — последната битка между доброто и злото. И бил измъчван от образни кошмари.
На първи декември Шаркъл се отказал от шофирането, продал камиона си и казал на съседи и приятели, че краят е неизбежен. Искал да продаде и къщата си, да купи усамотено парче земя в планината и да започне отшелнически живот. „Но няма време — обяснил той на сестра си Нан Гилкрайст. — Затова само ще подготвя тази къща за обсадата.“ Калвин не знаел какво ще се случи и не разбирал откъде произлизат страховете му, макар да споделил, че не се притеснява от ядрена война, руско нападение, икономически срив или нещо друго, което тревожи повечето маниаци на тема оцеляване. „Не знам какво… но ще се случи нещо странно и ужасно.“
Госпожа Гилкрайст го накарала да отиде на лекар. Докторът заявил, че Калвин е здрав и страда само от свързан с работата стрес. Но след Коледа раздразнителността на Шаркъл се превърнала в мълчалива подозрителност. В първата седмица на януари той изключил телефона си, като обяснил: „Никой не знае как ще ни завладеят, когато дойдат. Може да го направят по телефона.“ Калвин не можел или не искал да каже кои са „те“.
Дотогава обаче никой не го смятал за опасен. Бил спокоен и добросърдечен през целия си живот. Въпреки ексцентричното му държание напоследък, нямало причина да смятат, че Калвин ще прояви насилие.
После, предишната сутрин в осем и половина, Шаркъл отишъл при семейство Уилкърсън, негови приятели, които живеели на отсрещната страна на улицата. Бил близък с тях, но от известно време се държал настрана. Едуард Уилкърсън разказал на репортерите какви били думите му. „Вижте какво, не искам да бъда егоист. Аз съм подготвен, но вие сте беззащитни. Затова, когато те дойдат, ела със семейството си да се скриеш при мен.“ Когато Уилкърсън попитал кои са „те“, Калвин отговорил: „Не знам как изглеждат, нито как се наричат. Но те ще ни сторят нещо лошо. Може би ще ни превърнат в зомбита.“ Шаркъл уверил Едуард, че има много оръжия и амуниции и е превърнал в крепост къщата си.
Разтревожен от приказките за оръжия, Уилкърсън шеговито отклонил предложението на Калвин и след
