Непознати

— Не съм съгласен. Страховете ми са основателни. И ако Корвези, Кронин и другите са се променили и ако мислите, че ще разберете истината от тях, жестоко се лъжете. Ако са се променили, те ще са толкова по-висши от вас, че да ви излъжат, ще бъде детска игра.

— Ако не сте чули какво сме…

— И още нещо, докторе. Може би това ще ви помогне да оцените позицията ми, към която засега не проявявате разбиране. Не съзнавате ли, че се налага да бъда подозрителен и да се страхувам от нещо повече, отколкото само от хората в мотел „Спокойствие“? Откакто научихме за необикновените им способности и за паранормалните явления, аз се боя и от вас.

Бенел се втрещи.

— От мен?

— Вие работите тук с материала, докторе. Влизате в онази пещера почти всеки ден и от осемнайсет месеца правите лабораторни изследвания. Щом Корвези и Кронин са се променили за няколко часа по време на контакта, защо да не се съмнявам, че и с вас не е станало същото?

За миг Бенел беше твърде стъписан, за да говори, после каза:

— Но това е съвсем различно. Изследванията тук са извършени пост фактум. Само в първите часове е съществувала вероятност от зараза…

— Откъде сте толкова сигурен?

— Но в тези лабораторни условия и предпазни мерки…

— Имаме работа с неизвестността, докторе. Не можем да предвидим всички проблеми, които може да възникнат. Това е същината на неизвестността. Човек не може да вземе предпазни мерки срещу нещо, което не може да предвиди.

Бенел поклати глава.

— Не, не, не. О, не.

— Ако мислите, че прекалявам със загрижеността си само за да ви ядосам, тогава се запитайте защо лейтенант Хорнър седи нащрек по време на дългия ни разговор. Той е специалист по детекторите на лъжата и можеше да поправя уреда, докато разговаряме. Но аз не искам да бъда сам в една стая с вас, докторе. За нищо на света.

Бенел примигна учудено.

— Искате да кажете, защото може по някакъв начин да съм…

Лийланд кимна.

— Защото, ако сте се променили, вероятно ще можете да промените и мен чрез някакъв процес, който дори не мога да си представя. И докато сме сами, може да се възползвате от възможността и да ме нападнете, заразите, да ми отнемете човешкия дух и да влеете нещо друго. — Фолкърк потрепери. — По дяволите, не знам как да се изразя по-добре, но и двамата знаем какво имам предвид.

— Дори се питахме дали двамата ще сме достатъчни, за да бъдем в безопасност — обади се лейтенант Хорнър. Гласът му прогърмя в помещението с нисък таван и глухо отекна в металните стени. — Не откъсвам поглед от вас, докторе. Може и да не сте забелязали, но ръката ми винаги е близо до револвера.

Бенел беше твърде изумен, за да каже нещо.

— Докторе — добави Лийланд, — може да мислите, че съм подозрително копеле, което бърза да натисне спусъка, невеж, ксенофоб и фашист. Но аз съм определен да отговарям за цялата тази история и не само за да крия тайната от гражданите, но и да ги пазя. И съм длъжен да мисля най-лошото и после да действам така, че все едно неизбежно ще се случи.

— Господи! — възкликна Бенел. — И двамата сте абсолютно откачени параноици!

— Очаквах, че ще реагирате така, независимо дали още сте нормален член на човешката раса или не — каза Фолкърк, после се обърна към Хорнър. — Хайде. Да вървим. Трябва да поправиш детектора на лъжата.

— Чакайте. Моля ви — извика Бенел.

Лийланд погледна бледия мъж с черна брада.

— Добре, полковник. Добре. Може би разбирам защо трябва да сте подозрителни и защо това е част от работата ви, макар да е безумно. Но няма начин аз или някой от хората ми да… сме завладени от нещо. Сигурен съм. Но ще убиете ли мен и всички останали от екипа ми, ако решите, че сме обладани?

— Без колебание — заяви Фолкърк.

— Но ако аз и хората ми сме могли да се променим — а това е невъзможно, тогава не съзнавате ли, че и целият персонал в Тъндър Хил може да се е променил? Не само хората, които знаят какво има в онази пещера, а всички — военни и цивилни, включително генерал Алварадо?

— Да, съзнавам това.

— И сте готов да убиете всички в базата?

— Да.

— Господи!

— Ако сте решили да избягате, по-добре се откажете. Преди осемнайсет месеца, предвиждайки тази вероятност, тайно наредих да инсталират специална програма в охранителната система „Бдителност“. По моя заповед „Бдителност“ може да направи невъзможно излизането от Тъндър Хил без специален код. И, разбира се, аз съм единственият, който го знае.

Позата на Бенел беше въплъщение на искрено възмущение и справедлив гняв.

— Искате да кажете, че сте ни превърнали в затворници заради някаква погрешно изтълкувана… — Ученият млъкна, защото изведнъж разбра истината. — Божичко, вие нямаше да ми го кажете, ако вече не сте активирали новата програма на „Бдителност“.

— Точно така. Когато влизах, аз се идентифицирах не с дясната, а с лявата си ръка. Това беше сигналът за „Бдителност“ да започне изпълнението на новата заповед. Никой освен мен и лейтенант Хорнър не може да напусне Тъндър Хил, докато аз не реша, че е безопасно.

Лийланд Фолкърк излезе. Беше доволен от себе си, колкото бе възможно при дадените обстоятелства. След осемнайсет месеца полковникът най-после бе разклатил вбесяващото спокойствие на Майлс Бенел.

Ако бе решил да направи още едно разкритие, Фолкърк можеше да накара учения да падне на колене. Но Лийланд трябваше да запази за себе си тази тайна. Вече бе измислил план да убие всички и всичко в Тъндър Хил, ако преценеше, че са заразени и само се представят за човешки същества. Фолкърк разполагаше с метод да превърне базата в разтопена лава и да погребе там чумата. Проблемът беше, че трябваше да убие и себе си заедно с останалите. Но той беше готов за тази саможертва.

След като спа само пет часа и половина, Джорджа се изкъпа, облече се и тръгна към кухнята в апартамента на семейство Блок. Марси седеше на масата с Джак Туист. Джорджа спря на прага, встрани от вратата, без да я видят.

В четири и четирийсет сутринта, след като Джорджа, Джак и Брендън се бяха срещнали с втория екип и се бяха върнали в мотела, Джак спа на пода в хола на семейство Блок, за да не бъде Марси сама, когато Фей и Ърни излязат. Джорджа искаше да пренесат детето при нея, но Джак настоя, че ще събудят всички, а сънят им е необходим.

— Но Марси спи отдавна и скоро ще стане и ще те събуди — възрази Джорджа.

— По-добре да събуди мен, отколкото теб. Пък и аз не се нуждая от много сън.

— Ти си добър човек, Джак.

— Да, аз съм светец — подигравателно отговори той.

— Ти си най-свестният човек, когото познавам — настоя тя.

Джорджа бе стигнала до това твърдо убеждение, докато обикаляха с джипа по улиците на Елко. Джак беше умен, проницателен, мил, добър слушател и имаше чувство за хумор. В един и половина сутринта Брендън заяви, че е капнал от умора и заспа на задната седалка. Отначало на Джорджа не й бе станало приятно, че свещеникът поиска да тръгне с тях. После обаче осъзна, че чувствата й нямат нищо общо с Брендън, а са резултат от желанието й да бъде сама с Джак. Беше очарована от него и му разказа за себе си повече, отколкото възнамеряваше. През седемте години брак Джорджа не бе разговаряла толкова сериозно с Алън, колкото сега с Джак Туист, когото познаваше едва от около дванайсет часа.

Докато крадешком наблюдаваше Джак и Марси, тя видя още едно хубаво качество в него. Той можеше