да говори спокойно с деца, без да показва снизходителност или отегчение — нещо, което малцина възрастни умееха. Джак се шегуваше с Марси, питаше я кои са любимите й песни, ястия и филми и й помагаше да оцветява луните в албума. Но детето беше в по-дълбок и страшен унес от предишния ден. Марси не отговаряше на въпросите на Джак и възнаграждаваше вниманието му само с примигване или озадачен поглед. Но той не се отчайваше. Джорджа осъзна, че след като осем години бе говорил на съпругата си, която бе изпаднала в кома, Джак няма лесно да изгуби търпение. Тя стоя няколко минути в сенките, като се раздвояваше между удоволствието да наблюдава Джак Туист и агонията да гледа как дъщеря й изпада в състояние, подобно на аутизъм.
— Добро утро — каза Джак, който вдигна глава и забеляза Джорджа. — Добре ли спа? Откога стоиш там?
— Отскоро — отговори тя и влезе в кухнята.
— Марси, кажи добро утро на майка си.
Но детето не отмести поглед от луната, която оцветяваше.
Джорджа видя съчувствие и загриженост в очите на Джак.
Тя се приближи до Марси, сложи пръст под брадичката й и вдигна главата й. Момиченцето обърна внимание на майка си, но само за миг. Погледът й беше ужасяващо безизразен. Сетне веднага се залови с рисунката на луната, като драскаше ожесточено с последния червен молив, който й бе останал.
Джак стана и се приближи до хладилника.
— Гладна ли си, Джорджа? Аз умирам от глад. Марси вече яде. Но аз те чакам да закусим заедно. Искаш ли яйца с бекон и препечена филия? А може да направя омлет със сирене, подправки, малко лук и зелени чушки.
— Умееш и да готвиш.
— Е, не съм печелил награди, но поне ястието става за ядене и понякога дори можеш да разбереш какво е, като го сложа в чинията ти.
— Ще хапна, каквото ти ще ядеш.
Джорджа не беше в състояние да откъсне очи от Марси и апетитът й изчезна.
Джак извади от хладилника кутия прясно мляко, яйца, сирене, зелена чушка и малка глава лук и занесе всичко на плота до мивката.
Джорджа се приближи до него и тихо попита:
— Марси наистина ли закуси?
— Да — прошепна той. — Овесени ядки. Препечена филия с конфитюр и фъстъчено масло. Трябваше да й помогна малко, това е всичко.
Джорджа се опита да не мисли за онова, което Доминик й бе разказал за Зебедая Ломак и за връзката със самоубийството на Алън. Но щом двама възрастни мъже не бяха успели да се справят с нездравата си обсебеност от видяното на шести юли и от последвалото промиване на мозъците, какъв шанс имаше едно дете?
— Хей, хей — тихо каза Джак и я прегърна. — Не плачи, Джорджа. Това няма да помогне. Марси ще се оправи. Обещавам. Слушай, сутринта другите казаха, че са прекарали страхотна нощ. Не са имали кошмари. Доминик не е ходил насън. А Ърни вече не се страхува толкова много от мрака. И знаеш ли защо? Защото се събрахме тук като семейство и близостта между нас руши преградите в паметта ни и освобождава напрежението. Да, вярно, тази сутрин Марси не е добре, но това не означава, че всичко е свършило за нея. Тя ще се оправи. Сигурен съм.
Джорджа не очакваше прегръдката, но много й се зарадва. Господи, колко й беше приятно! Тя се облегна на Джак и почувства, че в тялото й се вливат свежи сили. Джорджа изпита усещането, че е закриляна и защитена. Спомни си какво си мислеше предишния ден, докато пътуваше в самолета. „Човешките същества не са създадени да живеят и да се борят в самота. Присъща им е потребността да дават и да получават приятелство, привързаност и обич.“ И в момента и Джорджа, и Джак изпитваха точно тези чувства и това им вдъхна надежда и решителност.
— Омлет със сирене, подправки, лук и зелена чушка — прошепна той. Устните му нежно докоснаха ухото й. — Как ти се струва?
— Много вкусно — отговори тя и с нежелание се освободи от обятията му.
— Ще има и още една подправка. Колкото и да внимавам, винаги пускам парченца от черупките на яйцата.
— О, точно това е тайната на хубавия омлет. Така ги правят в най-изисканите ресторанти.
Двамата се заловиха да приготвят закуската. Марси седеше на масата, оцветяваше рисунките и монотонно и ритмично повтаряше думата „луната“.
В Монтерей, Калифорния, Паркър Фейн едва се отърва от съседката на семейство Салко, жена на име Еси Кроу. Къщата й беше прекрасна и имаше изящни сводове, прозорци със златисти стъкла и разцъфнали цветя в огромни керамични саксии на верандата. Щом видя къщата и градината, Паркър се приготви за среща с очарователни и изискани хора. Но когато Еси Кроу отвори вратата, той разбра, че му предстоят неприятности. Щом разбра, че Фейн иска информация за семейство Салко, тя го сграбчи за ръкава, помъкна го вътре и затвори вратата. Онези, които искаха информация, обикновено също можеха да предложат нещо в замяна, а Еси Кроу живееше от клюки.
Приличаше на птица — охранена чайка. Припкаше бързо, държеше главата си леко наклонена на една страна и имаше малки, кръгли, светещи, птичи очи.
Еси Кроу10 го заведе в хола и му предложи кафе. Паркър отказа, но тя настоя. Той възрази, че не иска да я притеснява. Еси обаче донесе кафе и маслени курабии.
Тя се разочарова, когато разбра, че Фейн не знае никакви клюки за семейство Салко. Но след като той не им беше приятел, Еси Кроу се разприказва без задръжки. Дори не беше необходимо да й задава въпроси, за да научи повече, отколкото искаше да знае. Дона Салко, съпругата на Джералд, била безочлива, твърде руса и престорено сладникава и се обличала безвкусно. Била толкова слаба, че сигурно имала проблеми с алкохола и живеела на течна диета. Джералд бил вторият й съпруг и макар да били женени от осемнайсет години, Еси Кроу не мислеше, че бракът им ще бъде траен. Съседката описа шестнайсетгодишните им близначки като толкова необуздани, невъздържани, безнравствени и разпуснати, че Паркър си представи глутници от млади мъже, които душат като кучета около къщата на семейство Салко и търсят разгонени кучки. Джералд бил собственик на три печеливши магазина — един антикварен и две художествени галерии. Но Еси не проумяваше как е възможно му да носят печалба, след като Джералд е пияница, развратник и тъпанар, който няма нюх към бизнеса.
Фейн изпи само две глътки кафе и не докосна маслените курабии, защото ентусиазмът за злобни клюки на Еси преминаваше границите на допустимия интерес и навлизаше в територията на извратеното любопитство и това го накара да се почувства неудобно.
Но той научи и някои полезни неща. Семейство Салко неочаквано заминали на ваканция — седмица във винарските региони Напа и Сонома — и толкова отчаяно искали да избягат от напрежението на разнообразните им начинания, че дори не казали името на хотела, в който ще отседнат. Явно се нуждаели от почивка от деловите си партньори.
— Джералд ми се обади в неделя и ми каза, че заминават и ще се върнат в понеделник, на дванайсети — добави Еси. — Както обикновено, ме помоли да наглеждам къщата им. Те често отсъстват и е много досадно да очакват от теб да дебнеш за крадци и един Господ знае още какво. Аз имам собствен живот, който, разбира се, съвсем не ги засяга.
— Не разговаряхте ли лично с някого от тях?
— Не. Предполагам, че бързаха да заминат.
— Видяхте ли ги да тръгват?
— Не. Ами… погледнах няколко пъти, но явно съм ги изпуснала.
— А близначките заминаха ли с тях? Не трябва ли да са на училище?
— Сегашните училища са твърде прогресивни. Пътуването се смята за образователно занимание като учебните часове. Чували ли сте такова…
— Как звучеше гласът на господин Салко, когато говорихте по телефона?
— Ами… както обикновено. Какво имате предвид?
