неприятностите му и да му помогне да се справи със ситуацията. Паркър можеше да се върне в Лагуна Бийч и да продължи работата върху картината. Но ако избереше този ход на действие, той вече никога нямаше да се харесва. А това щеше да бъде непоносимо, защото Паркър беше много себелюбив.
Трябваше да намери транспорт до летището в Монтерей, да вземе самолет до Сан Франциско и оттам да се отправи на изток към Невада. Хората в къщата на Салко едва ли щяха да го търсят на летището. Те не знаеха кой е и вероятно щяха да решат, че е местен жител. Разбира се, след един-два часа агентите щяха да разберат, че е наел форда на летището, но дотогава той щеше да е излетял за Сан Франциско.
Паркър продължи да върви. На една тиха улица видя млад мъж, който чистеше стар плимут. Фейн се приближи до него и попита:
— Колата ми се повреди, а трябва да отида на летището. Много бързам. Би ли ме закарал срещу петдесет долара?
Младежът умееше да шофира, при това бързо. Когато останаха живи след третия остър завой, Паркър разбра, че е в добри ръце и най-после малко се отпусна.
На летището си купи билет за едно от останалите две места в самолета за Сан Франциско, който тръгваше след десет минути. Когато излетяха, единствената му тревога беше дали ще успее да стигне до Рино, без да го проследят.
Джак Туист обиколи апартамента на семейство Блок, като се взираше през прозорците и оглеждаше пейзажа навън, търсейки вражески постове. Най-малко един екип наблюдаваше мотела и грила и колкото и добре да се бяха скрили, той имаше устройство, което щеше да му покаже местоположението им.
Джак бе донесъл уред, който беше известен сред военните като „топлинен анализатор“. Устройството приличаше на тънка, футуристична, лъскава пушка от филмите, но вместо цев имаше окуляр с диаметър пет сантиметра. Използвайки го като телескоп, човек виждаше едновременно две неща — увеличено изображение на терена и местоположението на източниците на топлина. Растенията, животните и нагретите от слънцето скали излъчваха топлина, но благодарение на специален микрочип, компютърът на топлинния анализатор показваше само топлината на живи същества, по-големи от двайсет и пет килограма — животни и хора.
Джак дълго оглежда земята на север от мотела, после на запад и на юг.
Марси бе оцветила и последната луна в албума си и стоеше до него. Може би бе започнала да го харесва, защото той няколко часа бе разговарял с нея, въпреки че тя не реагира. А може би се страхуваше от нещо и се чувстваше в по-голяма безопасност до него. Джак не можеше да направи нищо друго, освен тихо да й говори, докато Марси го придружаваше.
Джорджа също вървеше с тях и макар да не задаваше въпроси, го разсейваше много повече от дъщеря си. Тя беше поразително красива жена, но по-важното беше, че Джак я харесваше като човек. Струваше му се, че и тя го харесва. Е, сигурно той не я привличаше като мъж. Какво би намерила една жена в него? Джак беше престъпник и не беше красавец, да не говорим за кривогледото му око. Но поне можеше да бъдат приятели и това беше хубаво.
Той най-после съзря онова, което търсеше — точки на телесна топлина в студените, безплодни равнини. Дигиталният сензор отчете два източника на топлина, намиращи се на около шейсет и пет метра южно от мотела. Тази информация бе последвана от цифри, показващи размера на източниците и Джак разбра, че това са двама човека. Той изключи функцията за анализиране на топлината, използвайки уреда като обикновен телескоп, огледа района, забеляза двама души в камуфлажно облекло и каза:
— Бинго.
Джорджа не го попита какво е видял, защото бе научила добре урока, който Джак им бе предал предишната вечер — всичко, казано в апартамента, отива право в електронните подслушватели на врага.
Двамата наблюдатели лежаха на земята. Единият имаше бинокъл, но в момента не го използваше, затова не знаеше, че Джак го гледа.
Той се премести до прозорците в източната страна и огледа района, но не видя никого. Наблюдаваха ги само от юг, защото оттам се виждаше предната част на мотела и единственият път, водещ към него.
Противниците подценяваха Джак. Те знаеха биографията му и бяха наясно, че го бива, но не съзнаваха
В един и четирийсет започнаха да падат първите снежинки.
В два часа Доминик и Ърни се върнаха от разузнаването на периметъра на военния склад в Тъндър Хил.
— Виж какво, Ърни — рече Джак. — Когато виелицата се разбушува, някои от шофьорите по магистралата може да видят колите отпред и да потърсят подслон, макар да сме угасили знака и лампите. По-добре да преместим превозните средства отзад.
Всъщност Джак бе убеден, че врагът ги подслушва и искаше да скрият колите от погледа на наблюдателите. И по-късно, когато започнеше снежната буря, всички от мотела щяха тайно да се измъкнат през задната врата и да поемат на път с джипа и пикапа.
Ърни разбра целта му и двамата с Доминик отново излязоха, за да преместят отзад превозните средства.
Нед и Санди бяха направили сандвичи за вечеря.
Сега само оставаше да чакат Фей и Джинджър.
Снегът се засили. Дневната светлина помръкна. В два и четирийсет видимостта намаля на около петдесет метра. Наблюдателите в камуфлажно облекло вероятно прибираха екипировката си и се преместваха по-близо до мотела.
Джак все по-често поглеждаше часовника си, защото знаеше, че времето лети.
Лейтенант Хорнър поправяше умишлено повредения детектор на лъжата, а Фолкърк хокаше шефа на охраната и помощника му, майор Фугата и лейтенант Хелмс, уведомявайки ги, че са в списъка на вероятните предатели. Лийланд си създаде двама врагове, но това нямаше значение. Той не искаше да го харесват, а да го уважават и да се страхуват от него.
Фолкърк още не беше свършил да се кара на Фугата и Хелмс, когато пристигна генерал Алварадо. Той беше дебел шопар с голям търбух, пръсти като кренвирши и увиснала брадичка. Алварадо нахлу гневно в кабинета на охраната. Лицето му беше зачервено, защото току-що бе чул лошата новина от доктор Майлс Бенел.
— Вярно ли е, полковник Фолкърк? Наистина ли сте поели контрола върху „Бдителност“ и сте направили затворници тук?
Строго, но с тон, който не можеше да се изтълкува като неуважение, Лийланд го информира, че е упълномощен да задейства секретната програма в компютъра на охраната и да я активира по своя преценка. Алварадо поиска да знае кой го е упълномощил за това.
— Генерал Максуел Риденауър, началникът на генералния щаб на армията — отговори Фолкърк.
Алварадо отлично знаеше кой е Риденауър, но не повярва, че наставникът на полковника по този въпрос е самият началник на генералния щаб на армията.
— Защо не му се обадите и не го попитате? — предложи Лийланд, извади от портфейла си визитна картичка и я даде на Алварадо. — Това е номерът на генерал Риденауър.
— Имам номера му — презрително каза Алварадо.
— Това не е служебният, а домашният му номер, който не е вписан в указателя. Ако не е в щаба, той би искал да му се обадите вкъщи. В края на краищата въпросът е адски сериозен, сър.
Лицето на Алварадо стана аленочервено. Грабна визитката между палеца и показалеца си, сякаш беше нещо гадно, излезе и се върна след петнайсет минути. Вече не беше зачервен, а пребледнял.
— Добре, полковник, имате пълномощията, за които твърдите. И така… предполагам, че сега вие сте командир на Тъндър Хил.
— Съвсем не, сър — възрази Фолкърк. — Вие още сте главнокомандващият.
— Но щом съм затворник…
— Сър, вашите заповеди имат предимство, стига да не противоречат на пълномощията ми да гарантирам, че нито един опасен човек или същество няма да избяга от Тъндър Хил — прекъсна го
